Прийн обаче живееше тук за постоянно и си плащаше наема чинно и почтено. Хазяинът нямаше от какво да се оплаче; та той почти не забелязваше присъствието й, тъй като го пращаха в едно кафене, където по цял ден играеше табла с поостарелите си приятели, и го привикваха обратно единствено когато жена му трябваше да прецени нов квартирант или да посплаши някой разюздан наемател. За да не се натрапва, хазяйката на Прийн си вършеше работата, като се провикваше иззад ситна решетка край стълбите. В нея бе изрязано малко прозорче, през което й се плащаше. Хората подаваха парите през отвора и тя ги грабваше. Ако искаше да погледне, лепваше око за решетката. Стаята й отзад бе сравнително тъмна и никой не я виждаше.
В момента наблюдаваше дребен чернокож мъж, който се опитваше да се пребори с кобилица, на която се полюшваха две кофи. Без да обръща внимание на очите, които знаеше, че го следят зорко иззад решетката, мъжът понесе товара си навън и кривите му крака затопуркаха през двора. Хазяйката проследи всяко негово движение със завист и раздразнение.
Не че искаше всяка сутрин да изпразва нощните гърнета. Просто дребният чернокож, на когото плащаше да върши тази работа, научаваше клюките преди нея.
Слугата се върна с празните гърнета и ги постави едно до друго, за да съхнат. Обърна се към решетката.
— Трима гошпода в пети номер. Ошми номер не ши е шпала в штаята, ама как шамо шмърди.
Хазяйката сви устни и бързо ги отпусна. Беше дала пети номер за седмица на някакъв мъж. Щеше да му даде да се разбере тя на него, когато цялата тайфа се опитат да се изсулят тайничко. А пък осми номер… Не й се случваше за пръв път да не се прибира. Нали заради смрадта не позволяваше на наемателите да внасят храна.
Ако й останеше време, щеше да влезе в стаята на Прийн и да изхвърли боклука, причинил вонята.
На вратата застана мъж. Познаваше го, защото бе приятел на коконата от осми номер.
Тя почука по решетката.
— Спести си качването по стълбите — изграчи, макар да се опита да говори мило. Нямаше по-добър наемател от номер осем. — Няма я.
Яшим присви очи към решетката.
— Рано ли е излязла?
Това бе малко вероятно. Чистачът дръпна парцал, ухили се и започна да мърля с него коридора.
— Все ми е тая — отвърна хазяйката. — Няма я и толкоз. Ще й съобщя, че си идвал, ефенди.
— Добре, благодаря ти. Ще й предадеш ли нещо? — Той скъса лист от тефтерчето, което винаги носеше, надраска няколко думи и прегъна хартията. Прозорчето на решетката се отвори и сбръчкана ръка дръпна листа от пръстите му.
— Много е важно да получи бележката веднага щом се прибере — настоя Яшим. — Не знаеш ли къде е?
— Ще й го дам — заяви хазяйката.
Яшим се поколеба. Можеше ли да направи друго? Запита се дали да не остави съобщение в стаята й, ала вече бе късно. Дъртата зад решетката бе взела съобщението, а чернокожият продължаваше да размахва мокрия парцал.
Взе си довиждане с жената и излезе на улицата.
57.
Бе вече тъмно, когато Прийн се върна в стаята си. Не че бе свършила кой знае какво този ден. Забавлението бе снощи, на ергенското празненство, където се лееше алкохол и Прийн се съгласи да обърне едно, след като приключи с танците. Наруши основно правило, ала дори основните правила са измислени, за да се нарушават, каза си тя, така че след първата чаша посегна към втора и бъдещият младоженец започна да я разпитва любопитно за първата брачна нощ.
Затова остана там, успа се и на сутринта се надигна с тежък махмурлук. Останалите гости си бяха тръгнали отдавна и бяха отвели младоженеца. Спомни си, че рано сутринта чу сподавен смях и пъшкане, ала се обърна на другата страна и отново заспа. Някаква дебела арменка сумтя презрително, докато й правеше кафе. Останалата част от деня остана в банята, увила кърпа на главата си.
На път към къщи спря, за да си купи сладкиши, ала махмурлукът бе притъпил апетита й и тя гризна само едно ъгълче, а след това помоли продавача да увие всичко за вкъщи. Сега покупката бе в чантата й, ала единственото й желание бе да си легне веднага щом се прибере. Отвори вратата и хазайката издумка по решетката.
— Имаш съобщение — развика се тя. Прозорчето се отвори и ръката на старата протегна бележката към Прийн.
— Благодаря — отвърна тя. — Може ли малко светлина?
— Било спешно, каза той. Пак беше господинът, който се отби онзи ден. Говори като учен човек. Ето.
Говори за Яшим, каза си Прийн, докато поемаше свещника. Както обикновено, свещта бе изгоряла почти докрай. Хазяйката много внимаваше нищо да не се разхищава. Поколеба се дали да не отиде да потърси Яшим още сега. Не можеше да прочете бележката, но не искаше хазяйката й да разбере.