Беше я предупредил, бе описал всичко съвсем ясно. Не бе включил нищо описателно или поетично, бе изписал буквите прецизно, без завъртулки, така че дори дете можеше да ги прочете.
Може би.
Ако ставаше въпрос за грамотно дете.
59.
Прийн пъхна пръст в черната дупка на вратата, сви го и се опита да напипа тънкото дървено резе.
Докосна го с нокът и го побутна. Щом вратата се отвори, неочаквано течение довя неприятна сладникава миризма на развалено месо и угаси пламъка на свещта. Тя извика от изненада и уплаха и направи крачка назад към тъмното.
Вратата се отплесна и се удари в страничната стена. В същия момент Прийн усети как нещо се отрива в лицето й и бръмва като насекомо. Отдръпна глава назад, препъна се, подхлъзна се и полетя от последното стъпало. Падна тежко, след като се блъсна в стената отзад и се строполи на тесните стълби.
Озова се свита на болезнено кълбо, отпуснала буза на пода в коридора. Дясната й ръка пулсираше. Няколко секунди остана неподвижна, заслушана в бясното препускане на кръвта, нахлула в главата й, и стърженето на дъха й. В тъмнината той й се стори неестествено шумен.
В следващия миг долови приглушено пропукване откъм стълбите, съвсем близо до краката й, сякаш някой пробваше дали дюшемето ще издържи тежестта му.
Някой приближаваше към нея.
Някой слизаше по стълбите, след като бе излязъл от собствената й стая.
Тя се оттласна от пода, без да губи и секунда, за да скочи на крака и да се хвърли надолу по коридора. Когато се подпря на лакът, остра болка я проряза чак до рамото, качи се към врата и тя отвори уста, за да изпищи.
В следващия миг викът застина на устните й.
60.
Яшим прескачаше през стъпало, когато чу как Прийн пада. На края на стълбите се оттласна от стената и се хвърли към коридора. Тъмнината го объркваше. Долови движение някъде навътре и извика:
— Прийн!
Без да се колебае, направи две крачки напред. Бяха само две, ала те му спасиха живота. В този момент го блъсна невидима сила, която преди секунди щеше да го запрати надолу по стълбите. Усети яростен удар в лицето и дъхът изскочи от дробовете му, когато се хласна в стената отзад.
Докато се бореше жадно за глътка въздух, в ума му се завихриха две мисли. Първо го сграбчи страх, че е закъснял. Втората бе, че убиецът, втурнал се надолу по тъмните стълби, няма да се измъкне толкова лесно.
Протегна ръка и стисна перилата. Движението сякаш напълни гърдите му с въздух и той се изправи на крака. В първия миг остана неподвижен, след това изруга и се хвърли надолу.
Стигна коридора на партера, изскочи на улицата, завъртя се и се огледа. Чернокожият, който чистеше сутринта, се бе проснал в прахта, стиснал две кофи в ръце. Той извърна глава и замахна с едната през рамо. Яшим хукна.
Наоколо все още имаше много хора, и макар да му бе трудно да прецени колко точно са и къде, докато не избегнеше сблъсъка с тях в последния момент, тъй като бе вече тъмно, нещо в начина, по който се отдръпваха, щом го зърнеха, му подсказа, че е на прав път. Когато някой тича през тълпата, мислеше си той, минувачите инстинктивно очакват втори, погнал го по петите: плячка и ловец, преследван и преследвач, ситуация стара като човешкия род, по-стара от Истанбул. В ума му изплува образът на две змии, захапали опашките си. Затича по-бързо.
Стигна до ъгъла и сви наляво, тласкан напред от ярост и инстинктивен подтик да се изкачва, да напредва още и още. Тъмни фигури се отдръпваха от пътя му. На ъгъл, осветен от факлите пред кафене, забеляза как хората се извръщат, за да го огледат, и си каза: „Наближавам.“ Ала уличките бяха тесни. На място, където пътят се разклоняваше в три сокака, той почти спря, ала в следващия миг усети познат мирис, който така и не успя да се сети откъде идва, но поне го насочи накъде да тръгне, затова пропусна осветения сокак и другия, който знаеше, че е задънен, и се втурна по най-тъмния и тесния от трите. Не можеше да определи дали успява да следва убиеца по инстинкт, или благодарение на някаква магия, или просто разпознавайки знаци, над които не се замисляше — едва различима стъпка, предпочитание към мрака вместо към светлината, това, че знаеше коя улица е задънена и коя продължава напред, благодарение на годините, прекарани в Истанбул. Наистина нямаше представа, ала ако спреше, за да мисли, трябваше да се откаже, защото дъхът му влизаше и излизаше от дробовете като побеснял гущер, настръхнал и забил нокти в земята.