Яшим затегли въжето и се изправи, ала щом отпусна малко, убиецът увисна по-близо до отвора на кацата. Яшим отново го изтегли, уви сплетените върви около кръста си и се облегна на кацата отзад.
Не мога да го пусна, каза си.
Човекът отново се загърчи в опит да зарита с крака. Какви ги вършеше? Яшим се озърна през рамо: самият той висеше над вана с мътна смрадлива течност. Забеляза как кожите вътре се премятат. Трябваше да запази равновесие, да държи краката си подпрени на ръба на кацата и да ги придвижва по хлъзгавия от лой ръб, като по този начин застопори въжето на лебедката.
Чак тогава осъзна какво се опитва да направи мъжът. Беше стиснал нож и се надигаше, свиваше крака, за да намали разстоянието, и се мъчеше да пререже възела.
Нямаше представа къде се намира.
Ако успееше да среже въжето, щеше да падне във врялата боя.
Междувременно и Яшим бе надвесен над каца с отровна вряща течност. Единствено тежестта на убиеца задържаше стъпалата му на ръба на кацата.
Въжето можеше да му се изплъзне всеки момент и тогава щеше да цопне в горещата помия.
Двамата пазеха равновесие благодарение един на друг. Яшим стисна по-здраво. Взря се през алените и жълтите валма и забеляза, че тъмното очертание на вратата в далечния край на табакханата става по-широко.
От мрака се появиха група мъже и забързаха по хлъзгавия под към тях.
Ако можеше да съди по посоката, от която идваха, и по движенията им, евнухът прецени, че не са приятелски настроени.
66.
Въжето отново се опита да се изплъзне и Яшим положи всички усилия да запази равновесие на ръба на кацата. Десният му крак се плъзна настрани и за момент пяната го лизна. За да си възвърне равновесието, трябваше да изтегли още въжето и да се отпусне назад почти хоризонтално. Усещаше горещината с гърба си, усещаше и тежестта на течността, попила по наметалото му.
Решението му се дължеше на някакъв инстинкт, който накара да притегли ожесточено въжето, за да си възвърне равновесието. Чуждото тегло го повлече нагоре и за миг той остана почти прав, а убиецът увисна надолу, сви за последен път крака и най-сетне успя да пререже въжето. Яшим политна назад и размаха безпомощно ръце, докато убиецът падаше надолу към кацата. Евнухът успя да се закрепи и видя протегнатата нагоре ръка, преди и тя да потъне във врящата течност.
Нямаше време да мисли над случилото се. Като се стараеха се избягват хлъзгавата повърхност между каците, новодошлите обграждаха табакханата отвътре, стесняваха кръга и викаха:
— Спрете го!
— Затворете портите!
Яшим хукна на зиг-заг към вратата в един от ъглите, откъдето бе дошъл. Трябваше да се придвижва особено предпазливо, защото другите разчитаха на стената за опора и стесняваха кръга.
Някои от щавачите вече бяха на портата, когато Яшим подмина първата решетка, през която се бе спуснал долу. Наведе се, грабна я в лявата си ръка като щит, а в другата стисна късата кама. Вече му бе ясно, че всичко е напразно. Мъжете на портата бяха привели гърбове, свили колене, готови за битка. Останалите, усетили, че това е шансът им, се бяха оттласнали от стената, за да му отрежат пътя назад.
Той се завъртя. Един от мъжете нападна и евнухът го перна през лицето с ножа. Следващият, който се приближи, бе халосан с решетката също като с желязна ръкавица. Обърна се на другата посока и видя, че на портата са се струпали мъже, че натам няма път за бягство.
Усети някакво движение и се завъртя отново, ала бе късно. Остана му време колкото да мерне разкривено от злоба лице, преди да усети зашеметяващ удар в дясното око, който го просна на земята. Размаха ножа слепешком и зачака мъжът или да се наниже на острието, или да се хвърли напред и да се сборичкат. Нападение така и не последва, затова той се претърколи и вдигна решетката като щит.
В същия момент видя мъжа с разкривеното лице да полита надясно. Новият нападател приклекна, избегна ловко насочения към лицето му юмрук и зашемети щавача с опитен удар в носа. Новодошлият се обърна към Яшим и се ухили.
— Дай да се разкараме оттук — предложи той.
67.
Разправят, че побоят — за тях това било просто неразбория — продължил дълго след като Мурад Езлек помогнал на Яшим да се измъкне от табакханата и да потъне в благословената тъмнина на близките сокаци.
Докато се опитваха да се измъкнат от лабиринта улички, зад кепенците на къщите проблясваха светлинки. От време на време се хлопваше врата. Някъде в далечината се разлая куче. Стъпките им отекваха глухо по калдъръма, устремени към стените на заспалите къщи. Студен вятър довя мирис на влажна глина и аромат на вечерен чай.