Прийн беше мъртва.
Защо я бе набелязал убиецът?
Какво го бе накарало да избере смъртта пред възможността да се яви пред правосъдието и да проговори?
Евнухът се сети за две възможности.
Едната бе страх.
Втората бе вяра: смъртта на мъченика.
Стресна се, пое си рязко дъх и усети как очите го защипаха.
Прийн бе умряла сама, за нищо, сама в тъмното.
Мъдра и разпътна, обичлива и обречена, Прийн бе умряла заради него.
Той я бе помолил за помощ.
Не беше така. Яшим заскимтя с оголени зъби, стиснал здраво очи, докато блъскаше глава в мозайката.
Така и не я научи да чете.
68.
Утрото изгря светло и лъчисто. По улиците хората се поздравяваха със завръщането на хубавото време и се надяваха мрачните дни от миналата седмица да са безвъзвратно отминали. Оптимистите заявиха, че това е краят на убийствата, че писмото на имама бе дало резултат. Песимистите натякваха, че мъглата отново ще се спусне. Единствено фаталистите, които в Истанбул са стотици хиляди, просто свиваха рамене и разправяха, че също като при пожарите и земетресенията, Всемогъщият ще наложи волята си.
Яшим се отправи рано към кафенето на „Кара Давут“. Собственикът забеляза, че куца, и без да каже и дума, го настани на диван, отрупан с възглавници, откъдето също можеше да следи движението по улицата. Когато донесе кафето, Яшим попита:
— Има ли някой, който може да отнесе едно съобщение и да изчака за отговора? Бих помолил сина ти, но е доста далече.
И даде адреса. Собственикът на кафенето се намръщи и ъгълчетата на устата му увиснаха.
— Време му е — заяви сърдито той. — Мехмед може да отиде. Ей, Мехмед!
Момче на осем или девет години изскочи от задната част на кафенето, щом чу гласа на баща си. Поклони се тържествено и зяпна Яшим с огромните си кафяви очи, докато почесваше единия си крак с другия.
Яшим му подаде кесия и му обясни къде да отиде. Разказа му за старата зад решетката.
— Трябва да почукаш. Когато отговори, предай й поздрави от мен. Дай й парите и й кажи, че това са… че са за госпожа Прийн от стая номер осем. Каквото и да ти рече, не се плаши. Запомни каквото ти заръча.
Момчето кимна и се стрелна през вратата. Отпред се бе събрала малка тълпа, за да наблюдава танца на дервиш на улицата. Яшим забеляза как момчето се провира сред наметалата и хуква надолу по улицата. Поръчка за погребение, помисли си евнухът. Баща му няма да остане много доволен.
— Добро момче — рече гузно той. — Трябва да се гордееш с него.
Бащата кимна неопределено и се зае да лъска чашите с парцал.
Яшим отпи глътка кафе и се загледа в представлението на улицата.
Дервишът танцуваше в кръга, образуван от зяпачите, които от време на време отстъпваха, за да могат хората да влизат и излизат от кафенето, и така евнухът успяваше да зърне танцуващия. Беше в бяла туника, бели навои и бяло кепе, извиваше ръце и крака в такт с мелодия, която единствено той чуваше, без да отваря очи. Танцьорът не бе изпаднал в транс. Доколкото Яшим виждаше, движенията приличаха на по-простичките танци за търсене на истината, стилизиран вариант на „Невежеството в търсене на Пътя“.
Вдигна ръка, потри очи и изпъшка през зъби. Беше забравил натъртеното място.
Противопожарна кула. Още една кула. Не разбра нищо конкретно в имперските архиви. От оскъдните сведения там не можа да научи каквото му трябваше. Ставаше ясно, че противопожарните кули са съществували — на Галата, край „Баязид“. Това всички го знаеха. Да не би да бе попаднал на неправилната книга?
Де да можеше да улучи младия суданец Ибу. Той бе много отзивчив.
Искаше да намери сведения и доказателства за четвъртата кула. Така и не бе успял.
Може би наистина нямаше четвърта кула.
Ами ако четвъртото място изобщо не беше кула?
Ако нямаше кула, тогава какво търсеше?
Спомни си второто стихче от карагьозкото стихотворение.
Точно така. Не знаят, затова търсят. Как продължаваше след това? Просветете ги.
Това е чудесно, каза си той, но за какво трябва да бъдат просветени? За прозрение ли става въпрос? Разбира се, така трябва да е. Ала това не означаваше нищо за него. Както се казваше в стихотворението, той дори не знаеше какво не знае. Може да се върти в кръг колкото си иска.
За кого ставаше въпрос? Кои можеха да просвещават? Сигурно учителите. Например имамите, които повтаряха Корана до втръсване пред малките си паства. Може би чуждестранните военни инструктори, които се мъчеха да обяснят основите на математиката на младоликите наборници. Ами медресетата, училищата към джамиите, където учеха будните деца на логика, риторика и арабски.