Евгения също се разсмя. Сюлейман Великолепни, великият султан от времето на Ренесанса, се бе влюбил до полуда в руската си наложница Рокселана. Накрая се оженил за нея — това бил последният път, в който султан се женел.
Валиде стисна ръката й.
— A entre nous39, синът ми ги предпочита по-закръгленки. Сама ще се убедиш.
Тя вдигна ръка. Сякаш бе махнала с магическа пръчка, защото две момичета влязоха на мига и се поклониха. Едната носеше поднос с кафе в малки чашки от китайски порцелан. Другата внесе наргиле.
— Пушиш ли?
Евгения погледна уплашено валиде. Майката на султана сви рамене.
— Човек е склонен да забравя. Това е типичен за харемите порок. Един от многото. Другият е парижката мода.
Даде знак на момичетата и те оставиха подноса и наргилето. Едната коленичи с изящно движение в краката на Евгения и й подаде чаша кафе.
— Прегледът е започнал — заяви сухо валиде. Евгения пое чашата и благодари тихо. Момичето не се помести, единствено докосна челото си с ръка и каза няколко думи на валиде.
— Точно както предполагах — подхвърли тя. — Момичетата питат искаш ли да се изкъпеш с тях.
70.
Докато Яшим се изкачваше по спираловидната стълба, той бе все още във възторг от новината.
Момчето го откри на улицата пред кафенето. Застана мирно пред него и избълва съобщението, което си бе повтаряло, докато бе тичало на връщане от хазяйката на Прийн.
— Жената каза, че приятелката ви няма да умре и да не ги приказвам такива. Каза, че си е наранила ръката и й трябва много почивка. Рече… рече… — разкриви лице в усилие да си спомни. — Не помня другото, но беше нещо като първото. Така ми се струва.
Яшим го накара да повтори съобщението. Няколко секунди остана напълно неподвижен, след това избухна в смях.
— Справи се чудесно и ми донесе радостна вест. Благодаря ти.
Момчето грабна монетата със сериозно изражение и хукна към кафенето, за да я покаже на майка си. Яшим си затананика и пое, куцукайки, към Златния рог.
Настроението му не се промени и когато пъхна глава през люка и видя Стария Палмук, пожарникаря, облегнат на парапета, застанал с гръб към него. Напротив. Широко усмихнат, той тихо излезе на покрива. Застана зад Палмук и неочаквано рязко го сграбчи през кръста. Преди пожарникарят да успее да реагира, той го преметна през парапета.
— Ааа! Ааа! Не прави така! Орхан! Ааа! Пусни ме! Копеле недно. Ох. Ох. Сърцето ми. Орхан?
— Не е Орхан — заяви равнодушно Яшим. — Помниш ли човека, когото излъга вчера? Помниш ли го? Май каза, че не обичаш високото. Вече не знам на какво да вярвам.
— Не обичам високото, ефенди. Не го обичам. Кълна се, че не съм излъгал за нищо.
Стария Палмук риташе ожесточено, ала ръцете му бяха твърде далече от парапета и не успяваше да го достигне. Яшим го тласна малко по-напред.
— Недей, моля те! — Вече пищеше и думите излизаха задъхани. — Казах там… Трябваха ми пари. Ще ги върна.
— Теке — изкрещя Яшим. — Има четвърто теке, нали?
Мъжът се бе отпуснал. Яшим присви очи. Зачуди се дали пожарникарят не му разиграва номер. Щеше да го изтегли обратно на покрива и тогава — прас! Стария Палмук щеше да го стисне за гърлото.
— Щом е така, пускам те — рече на висок глас той.
Или Стария Палмук наистина беше припаднал, или имаше железни нерви.
Яшим си припомни как убиецът полетя във врящата боя. Изтегли стария Палмук на покрива.
Лицето му бе пребледняло. Очите му се стрелкаха диво наляво и надясно и не можеше да си поеме дъх. От гърдите му се разнасяше нещо като хълцане. Яшим го положи по гръб и съдра яката на ризата му. Започна да разтрива гърдите му с длани. Цветът започна да се връща по страните на стария Палмук и очите му се притвориха.
Яшим мълчеше. Чакаше.
Стария отвори едва-едва очи и ги впери в евнуха.
— Нямаше нужда да го правиш — изломоти той. — Възползва се, нали? А? Кажи, ефенди?
Яшим приклекна, отпусна се на пети и пое въздух през носа.
— Ти ме излъга — отсече студено той.
Хитра усмивка пробягна по лицето на Палмук и той се разтресе в беззвучен смях.
— Че ти очакваше лъжа, нали? — изхриптя. — Стария Палмук е винаги готов да услужи на мющериите. Ей, Палмук, я разкажи нещо. — Отново затвори очи. — Нямаше нужда да го правиш.
Яшим прехапа устни. Снощи все едно сам бе убил човека. А днес…
— Извинявай — промълви той.
Палмук вдигна ръка към гърдите си и придърпа съдраната риза.
— Беше нова, ефенди.
Яшим въздъхна.
— Ще ти купя друга. Ще ти купя две. Но първо ми отговори. Карагьозите имали ли са теке в противопожарната кула „Баязид“? Като текето тук.