Знаеше, че скоро ще има посетител.
6.
Станислав Палевски бе петдесет и пет годишен мъж, с оплешивяващо теме, обрамчено от стегнати сиви къдрици, с воднисти сини очи, от които лъхаше скръб и отчаяние, ала това впечатление изчезваше, щом човек погледнеше мощната челюст и размера на римския му нос, както и устата, стисната решително, превърнала се в тънка линия заради дъжда и вятъра, които бръснеха брега на Мраморно море.
Както всяка вечер в четвъртък, тази едра внушителна фигура с цилиндър и редингот се разхождаше по пътя от Новата джамия до Златния рог. Черни на времето, сега рединготът и шапката бяха просто останки от по-добри времена, а от многото носене и от влажния въздух в Истанбул цветът им се бе превърнал в нещо като наситено морско зелено; кадифената гарнитура на цилиндъра бе олисяла на доста места, особено по периферията. Когато приближи две дами, сгушени под чадърите си и следвани от придружители, той спря, любезно им направи път и с елегантен жест докосна периферията на шапката си за поздрав. Дамите не показаха нито с поглед, нито с кимване, че са забелязали кавалерството му, ала се сбутаха леко и Палевски долови приглушен шепот и сподавен кикот. Усмихна се на себе си, върна се на алеята и продължи разходката си.
Нещо издрънча в чантата му и той спря, за да провери какво става. Нямаше възбрана, която да санкционира дипломат, акредитиран в чужда страна, да се разхожда из града с две бутилки петдесет и два градусова водка „Бизон Грас“, но Палевски нямаше желание да рискува, ако все пак го спрат и проверят. Първо, не бе убеден, че все някога в размирната история на града не е издаван декрет, според който разнасянето на алкохол се наказва с бичуване. Освен това признаваха дипломатическия му имунитет просто като лична услуга. Той нямаше зад гърба си бойни кораби, които да навлязат в Босфора, ако нещо се объркаше, и да обстрелват султана, докато му дойде друг акъл — както бе постъпил адмирал Дъкуърт за англичаните през 1807 година. Палевски нямаше никакви възможности да оказва натиск върху тукашното правителство, както бяха направили и руснаците през 1712 година, когато посланикът им бе хвърлен в стария затвор на Седемте кули. Защото преди четирийсет години Русия, Прусия и Австрия изпратиха армиите си в Полша, за да заличат тази държава от картите. Така че Палевски дори нямаше правителство, на което да разчита.
Полският имперски посланик във Високата порта пооправи влажния плат, увит около бутилките, дръпна вървите на торбата, стегна ги отново и закрачи по все по-тесните и западнали улички и сокаци, докато най-сетне пристигна пред съвсем малка порта, сгушена между килнатите къщурки на стария град до залива Златния рог. Портичката бе съвсем малка, защото бе потънала в земята: само горната й част се подаваше над калта. Няколко хлапета се стрелнаха покрай него и сигурно отриха мърлявите си ваксаджийски ръце в старото му палто. Потропване на копита предупреди за приближаването на малка каручка, теглена от кон, който напредваше с удивителна точност през тясната средновековна уличка. Палевски бързо почука на вратнята. Отвори му старица в синя забрадка, която безмълвно отстъпи, като го видя. Палевски се приведе и хлътна тъкмо когато каручката се плъзна покрай дувара с тропот, мъжко подвикване и плясък на кожена юзда.
Малкото дневна светлина навън гаснеше, а навярно в къщата така и не бе успяла да проникне. Палевски се запита дали през изминалите хиляда и петстотин години на това място изобщо е прониквало някакво слънце: хлътналата в земята порта, както отдавна предполагаше, сигурно бе правена по византийско време, навярно византийски бе и парапетът, който стискаше в сумрака, за да се качи на етажа, също и камъните на къщата и амбразурите на прозорците, но арката над главата му може би бе римска.
Щом преодоля последното стъпало, той спря, за да си поеме дъх и да усети особената смес от аромати, която се процеждаше през светлия процеп под вратата пред него.
Евнухът Яшим и посланик Палевски бяха странна двойка приятели, ала приятелството им бе старо и солидно.
— Ние сме две половинки, събрани в едно цяло — бе заявил веднъж Палевски, след като бе изпил повече водка, отколкото му бе мярката, макар да твърдеше упорито, че горчивата билка в алкохола успявала да съхрани ума му и да го поддържа жив. — Аз съм посланик без страна, а ти си мъж без тестиси. — Яшим се бе замислил над думите му, преди да подчертае, че някой ден Палевски може и да си върне страната, но полският посланик бе махнал презрително с ръка и се бе разридал шумно. — Вероятността е точно толкова голяма, колкото и на теб да ти покарат тестиси. Никога. Никога. Мръсници! — След малко заспа и Яшим бе повикал носач, за да го отнесе до тях на гръб.