— Има ли изобщо някой, с когото мога да поговоря? Важно е.
След няколко минути чу стегната войнишка походка и се сети с кого може да поговори. Сакатия. Белязания.
— Добър ден — поздрави Потьомкин. — Ще влезете ли?
Яшим последва младия дипломат в голямата зала и погледът му автоматично се насочи към стълбите.
— Пазачите не допускат никого без предварителна уговорка. Съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго. Посланикът и останалите от мисията са много заети днес. Довечера очакват негово превъзходителство в двореца. Страхувам се, че няма как да го повикам.
Струва ми се нервен, притеснен, каза си Яшим.
— Може би вие ще ми помогнете. Предишния път видях интересна карта пред кабинета на посланика и много ми се иска да я погледна отново. Питам се дали…
Потьомкин го зяпна.
— Карта ли?
— Да. На Мелхиор Лориг. Закачена е в чакалнята на втория етаж.
— Сигурен съм, че негово превъзходителство с радост ще ви я покаже — отвърна поуспокоен Потьомкин. — Бихте ли представили молбата си в писмен вид и аз лично ще му я предам.
— Сега ли?
Потьомкин се усмихна криво.
— Страхувам се, че сега е невъзможно. За подобни молби е необходим около месец. Нали всичко трябва да бъде организирано подобаващо. Можем да се опитаме да съкратим срока. Да кажем на три седмици.
— Знам, че картата е на горния етаж. Няма да преча на никого.
Потьомкин продължаваше да се усмихва, ала не каза нищо.
— Петнайсет минути — изрече отчаяно Яшим.
— Господине, нима забравихте, че това е действащо посолство. Не сме нито музей, нито галерия. Сигурен съм, че негово превъзходителство князът с удоволствие ще удовлетвори молбата ви — когато й дойде времето. А сега, ако няма друго…
— Сигурно няма възможност да погледна отчетите на портиерите — попита подигравателно Яшим.
— Не — кимна любезно аташето. — Няма. Ще ви изпратя, господине.
73.
В същия този момент пет старателни помощници помагаха на съпругата на посланика да се съблече. Поемаха всеки елемент от облеклото й с възхищение и почуда.
Предложението на валиде да се изкъпе с жените от харема, направено след като я покани да си дръпне от наргилето, бе оставило Евгения безмълвна. Не бе от хората, които лесно се впечатляват, ала й хрумна, че и султанът може да реши да се изкъпе. Или пък да реши да се наслади на гледката от някое скришно място. Накрая се запита дали валиде не се шегува.
— Не се притеснявай — успокои я валиде. — Султанът никога не използва женската баня. На момичетата ще им бъде много приятно, но ако предпочиташ да не…
Това е отговорът на две от притесненията ми, помисли си Евгения.
— С удоволствие — съгласи се тя.
Няколко минути по-късно се заливаше от смях, докато момичетата оглеждаха корсета й и правеха смешни физиономии. Една от девойките наду бузи и изпусна въздуха. Друга, за всеобща радост, показа как се заключва с ключ. Сви стегнатите си млечнобели рамене и показа на Евгения, че в някои отношения отоманските жени имат по-голяма свобода от европейските си братовчедки. Когато Евгения свали фустите, те отстъпиха и я загледаха с искрено възхищение — докато погледите им не попаднаха на срамните косми. До една се опулиха. Помогнаха й да се събуе и й подадоха ръка, за да се натопи във водата.
По-късно Евгения се замисли над разликите между турската баня и руската. В имението на баща й извън Москва често изскачаше от задимената дървена кабина, за да усети снега навън, а прислужниците я удряха със сноп брезови съчки, докато кожата й поруменееше. В банята на харема нямаше болка, удоволствието бе безкрайно. Насапунисаха я, изтъркаха я, направиха й масаж. Всяка част от тялото й бе обект на особено внимание от страна на момичетата или на яката жена, която раздвижи крайниците й, завъртя врата й, докато изпука, и дори разтри пръстите на ръцете и краката й. С огромно усилие на волята, за което по-късно съжаляваше, се отказа от горещия восък и бръснарското ножче, които прислужницата донесе. След като се изкъпа, се отпусна гола на канапе в съседното помещение, заобиколена от останалите жени, които пушеха, пиеха кафе, обсъждаха и преценяваха дрехите й. Евгения нямаше никаква представа колко време е минало. Непрекъснатото бърборене на жените я успокояваше, а птичите извивки в гласовете им, в съчетание с аромата на ябълка и тютюн, я върнаха към детските есени край далечна река.
Събуди я хладна ръка, положена на рамото й. Тя скочи и забеляза Кислар ага да я наблюдава равнодушно. Сетне той кимна няколко пъти — усмивката му откри ситни зъби — и й даде знак да се изправи.