Тук тътенът от ударите на чуковете по калая се чуваше по-приглушено — широкият двор разсейваше звуците също като монотонната песен на жабите в близкото езеро. Ковачите, заели се за работа в ниши из двора, бяха малцина: мястото служеше по-скоро за кервансарай, откъдето търговците на калай купуваха материали и при нужда ги продаваха на ковачите навън. Тук бяха натрупани дебели листове калай в какви ли не форми, а собствениците им седяха на ниски столчета — на тишина в сравнение с дрънченето и съскането на улицата, пиеха чай и прехвърляха броениците си. От време на време се случваше някой да продаде нещо; ковачът отрязваше от листа, търговецът премерваше парчето и занаятчията го отнасяше.
Яшим се огледа още веднъж, този път по-внимателно. Големите предмети — най-вече фенери, тук-таме ракли, бяха струпани на земята пред магазините. Евнухът вече бе уверен, че нито вън, нито вътре може да бъде изработен незабелязано казан с толкова широко дъно, че да побере човек.
Все някой, мислеше си той, щеше да чуе и да види.
А майсторът, продължи да разсъждава той, би останал доста учуден от поръчката. Защо, в името на всичко свято, му е притрябвал на някого калаен казан?
При това толкова огромен! Та това бе най-грамадният казан, който някой бе виждал от… откога?
Яшим застина на място. Навсякъде около него ковачите отмерваха с удари безсмисления хвалебствен химн в чест на индустрията и занаятчийството, ала той сякаш оглуша. В миг проумя кога е станало.
Било е преди десет години. Бил е изработен в нощта на 15 юни 1826 година.
8.
Яшим се почувства център на вниманието в мига, в който го осени прозрението. Сякаш откритието му бе придало ореол, който всеки забелязваше.
В близкото кафене собственикът му поднесе кафе, докато Яшим бе отправил невиждащ взор надолу по улицата. Неспирните удари на занаятчиите се претопяваха в спомена за онзи ужасяващ звук отпреди десет години, когато еничарите блъскаха по преобърнатите казани. Това бе сигнал предупреждение, запазен от столетия, и никой в двореца, по улиците или от сгушилите се по домовете не би го сбъркал. Този сигнал бе първоизточникът на всички тревожни прокоби и съвсем не означаваше, че еничарите искат още храна.
Това бе сигнал, че са готови да проливат кръв.
В продължение на векове натрапчивият, зловещ и настървен звук на еничарските удари по казаните бе прелюдия към смърт по улиците, към съсечени трупове, към принесени в жертва принцове. Открай време ли е било така? Яшим много добре знаеше на какво са способни еничарите. Всеки от тях бе специално подбран измежду най-яките и здравите, най-красивите и будните християнски момчета. Водеха ги в Истанбул, принуждаваха ги да се отрекат от вярата на селяците от Балканите, които ги бяха отгледали и възпитали, караха ги да се закълнат да служат като предани роби на султана и така ставаха част от еничарския корпус. Превръщаха се в ужасяваща бойна машина, която отоманските султани насъскваха срещу враговете си в Европа.
Ако Отоманската империя всяваше ужас сред целия цивилизован свят, то се дължеше на страха, които еничарите будеха сред неверниците. Покоряването на София и Белград. Самият Истанбул, тогава Константинопол, изтръгнат от ръцете на гърците през 1453 година. Арабският полуостров и свещените градове. Мохач през 1526 година, когато цветът на унгарското рицарство бил посечен по седлата и Сюлейман Великолепни повел армията си към Буда, подминал я, за да потропа на портите на Виена. Родос и Кипър, Египет и Сахара. През 1566 година еничарите навлезли дори във Франция и прекарали цяла година в Тулон.
И все така, докато изведнъж — кой може да каже защо? — победите пресъхнали. Условията в корпуса се променили. Еничарите си извоювали разрешение да се женят. Измолили правото в мирно време да се занимават с търговия, за да изхранват семействата си. Записвали синовете си в корпуса и ето че корпусът изгубил хъса си да се бие. И все пак си оставали опасни: ползвали се с небивали привилегии, разпореждали се сред обикновените хора в града. Събрани, за да умрат в битка по самотните граници на непрекъснато разрастващата се империя, те се радвали на всички изключителни привилегии, които народът и султанът биха отдали на хора със статут на мъченици. Ала те самите не бързали да стават мъченици. Мъжете, изпратени да всяват ужас в Европа, открили нещо много съществено, което се оказало по-лесно и съвсем не толкова опасно: да всяват страх и паника у дома.