Джак Уилямсън
Дървото на огнените мухи
Джак Уилямсън е една от живите легенди на фантастиката. Започнал да пише и публикува през 1920 година, скоро той ще завърши своят осемдесет годишен принос в развитието на жанра. От всички писатели от началото на века, той е последният, който продължава да пише научна фантастика и се е превърнал в част от еволюцията на днешната литература. Неговият класически роман „По-тъмно, отколкото си мислиш“ първоначално публикуван в „Непознати светове“ през 1940 година, все още има неотслабващо влияние върху съвременните автори. Романите му „Космическият легион“ и „Хуманоидите“, наред с други по-нови творби се преиздават и се радват на добър търговски успех. Публикуваният тук разказ се появява за пръв път в списание „Ню Ейдж“, което е едно от най-четените през последните години. Този разказ третира срещата на момче с извънземни, пресъздавайки един нов и невероятен свят на чудеса и може би донякъде напомня за добрата традиция на Рей Бредбъри.
Те се бяха върнали да живеят в старата ферма, където се бе родил дядо му. Неговият баща я обичаше, но тъгуваше за приятелите си, които бе оставил в града. Говедата понякога пасяха по безплодните пясъчни хълмове от другата страна на бодливата телена ограда, но там нямаше съседи.
То порасна в старата овощна градина, която дядо му бе засадил под къщата. При мисълта за зрелите плодове, които очакваше да се появят, ябълки, праскови и круши, устата му се изпълваше със слюнка, но когато поглеждаше към дърветата се убеждаваше, че са или мъртви, или загиващи. Те не раждаха плодове.
Останал без приятели, той стоеше с баща си във фермата, а майка му всяка сутрин пътуваше до фабриката за преработка на фъстъци, където работеше. Баща му винаги бе зает с градината, която обработваше между оголените плодни дръвчета. Старата вятърна помпа бе изгубила колелото с лопатките си, но имаше електрическа. Около оградата, встрани от редовете засадени с домати и боб, растяха пъпеши и презрели лози, а царевицата бе достатъчно висока, за да скрие паричните растения.
Майка му се тормозеше от възможността те да причинят неприятности, а веднъж той беше чул да ги нарича марихуана, но баща му бързо я беше накарал да млъкне. Тази дума изглежда не му харесваше, въпреки неясното й значение.
Един ден, докато баща му плевеше бурените и преместваше тръбите за напояване на паричните растения, той откри дървото на огнените мухи. Тогава то все още беше тънко и стигаше до коляното му. Листата му изглеждаха чудати: тънички, стреловидни главички от блестящо черно кадифе със сребърни ивици.
Единственият му цвят притежаваше три широки листа с небесносин цвят и блестяща жълта звезда в центъра му. Той седна до него и вдишваше странното му благоухание, докато баща му не пристигна с мотиката.
— Моля те, не му причинявай болка — извика то.
— Този смърдящ бурен ли? — изсумтя баща му. — Махни се от пътя ми!
Нещо го накара да хване мотиката.
— Добре де — внезапно се ухили той и я отпусна. — След като толкова ти харесва…
Малкият човек го нарече „моето дърво“ и започна да го наблюдава как расте. Когато след седмица без дъжд започна да повяхва, той намери кофа и донесе вода от кладенеца. То растеше и скоро стана по-високо от него. Появиха се около дузина сини цветове, после те станаха стотина. Ароматът им се разнасяше из градината.
Тъй като там нямаше училище, майка му се опитваше да му преподава в къщи. Намери му христоматия с червени корици и работен бележник с номерирани страници, за да ги попълва докато тя е на работа. Но той рядко се справяше с ученето.
— Винаги се мотае около този проклет бурен — бързаше да промърмори баща му, когато тя му се караше. — Вонята му се разнася силно навсякъде.
Ароматът наистина беше странен и силен, но не и смрадлив. Той харесваше и обичаше дървото си. Донасяше повече вода и използуваше мотиката, за да прекопава почвата около него. Често стоеше загледан в огромните сини цветове, чудейки се какви плодове ще родят.
Една вечер сънува, че дървото гъмжи от огнени мухи. Те бяха толкова истински, че той стана от леглото и се промъкна в тъмнината навън. Тук, звездите бяха по-ярки от което и да е място над града. Те осветяваха пътя му към градината и той дочу огнените мухи преди да стигне до дървото.
Бръмченето им нарастваше и се усещаше като звук на морски вълни, запомнен от времето на посещаването на леля му, която живееше на крайбрежието. Премигвайки по-ярко от звездите, те бяха изпълнили клоните. Една от тях пристигна да го посрещне. Тя кръжеше пред лицето му, осветяваше върха на треперещия му пръст и същевременно му се усмихваше с яркосините си очи — цветовете на дървото имаха същата окраска.