Гласът изчезна, тъй като погребалната процесия бе завила зад един ъгъл в тъмния лабиринт и се бе изгубила.
— Къде да те последваме, Пипкин? — Том Скелтън скочи от нишата си и изкрещя в мрака. — Да дойдем къде?
В същия момент Саван падна от нишата си като отсечено дърво. Бум! Удари се в пода.
— Почакай! — обърна се той към Том и го погледна с окото, което приличаше на паяк, уловен в собствената си мрежа. — Все някога ще спасим нашия Пипкин. С хитрост. Скришом и тихомълком. Шшшт!
Те му помогнаха да развие превръзките си, спуснаха се на пръсти по дългия коридор и завиха зад ъгъла.
— Дяволска работа — прошепна Том. — Гледайте. Слагат мумията на Пипкин в ковчега, а ковчега — във… във…
— Саркофага — Саван подсказа трудната дума. — Ковчег в ковчег в ковчега. Всеки следващ по-голям от предишния и всичките изписани с йероглифи, които разказват историята на живота му…
— Историята на Пипкин? — попитаха всички.
— Или на който и да било като Пипкин през онази година преди четири хиляди години.
— Да — прошепна Ралф. — Погледнете рисунките от двете страни на ковчега. Пипкин на една година. Пипкин на десет, как бяга. Пипкин се е качил на ябълково дърво. Пипкин се преструва, че се дави в езерото. Пипкин изпояжда прасковите в овощната градина. Чакайте, какво е това?
Саван гледаше към оживената процесия.
— Слагат разни неща в гробницата, за да ги използва Пипкин в Страната на мъртвите. Лодки. Хвърчила. Пумпали. Пресни плодове, ако се събуди гладен след сто години.
— Положително ще е гладен. Гръм и мълнии, гледайте, те си излизат! Затварят гробницата! — Наложи се Саван да сграбчи Том и да го задържи, тъй като целият се тресеше.
— Пипкин все още е там, заровен! Кога ще го освободим?
— По-късно. Дългата нощ още е млада. Пак ще видим Пипкин, не се страхувайте. По-късно…
Вратата на гробницата се затръшна.
Момчетата нададоха вой, закрещяха. Можеха да чуят в мрака стърженето и плискането на хоросан, с който отвън запълваха последните пукнатини и дупки, след като последните камъни бяха тласнати на мястото им. Опечалените се отдалечиха с тихите си арфи.
Ралф стоеше поразен в костюма си на мумия и гледаше как последните сенки си отиват.
— Затова ли съм облечен като мумия? — той заопипва превръзките. Докосна набръчканото си вековно глинено лице. — Това ли е цялата ми роля в Празника на вси светии?
— Цялата, момчето ми, цялата — измърмори Саван. Да, египтяните са строили трайно. Планирали са ги да траят десет хиляди години. Гробници, гробници. Гробове. Мумии. Кости. Смърт, смърт. Смъртта е била самата сърцевина — стомахът, светлината, душата и тялото ма техния живот! Гробници, гробници с тайни входове, така че никой да не ги открие, така че крадците на гробове да не ограбят душите, играчките и златото. Ти си мумия, момчето ми, защото така са се обличали за вечността. Увити в пашкул от конци, те се надявали да излетят във вид на прекрасни пеперуди в някакъв далечен чуден свят на любов. Затова е и твоят пашкул. Пипни тези странни неща.
— Ами тогава — каза Ралф Мумията, като премигваше към опушените стени и старите йероглифи, — всеки ден е бил за тях Празник на светиите!
— Всеки ден! — зяпнаха всички възхитено.
— За тях също всеки ден е бил Празник на вси светии — Саван сочеше някъде.
Момчетата се обърнаха.
В гробницата-тъмница се разпалваше нещо като зелена електрическа буря. Земята трепереше сякаш от древно земетресение. В съня си се обръщаше някъде вулкан и осветяваше стените с огненото си рамо.
А по стените оттатък имаше праисторически рисунки на пещерни хора, живели дълго преди египтяните.
— Ето сега — каза Саван. Удари мълния.
Саблезъби тигри се нахвърлиха върху крещящите от ужас пещерни хора. Катранени кладенци погълнаха костите им. Хората потънаха с писъци.
— Чакайте. Хайде да спасим някои с огън. Саван замига. Удари мълния и запали гората. Един първобитен човек, бягайки, грабна горящ клон и го тикна в саблезъбата челюст. Тигърът изрева и побягна. Човекът изсумтя тържествуващо и хвърли огнения клон в купа есенни листа в пещерата си. Дойдоха и други хора и протегнали към огъня ръце, се заляха от смях, загледани в нощта, където чакаха уплашените жълти очи на звяра.
— Видяхте ли? — лицето на Саван трептеше на огъня. — Свършено е с дните на дългия студ. Този храбър, мислещ по нов начин човек доведе лятото в студената пещера.
— Но — каза Том — какво общо има това с Празника?
— Какво ли? Ами че да изгният кокалите ми — всичко е общо. Ако ти и твоите приятели умирахте всеки ден, не бихте имали време да мислите за смъртта, нали? Само колкото да избягате. Но когато най-сетне спрете да бягате…