Той докосна стените. Първобитният човек замръзна посред бега си.
…Ще имате време да се замислите откъде идвате и накъде отивате. А огънят осветява пътя, момчета. Огънят и мълнията. Като утринна звезда. Огънят, който те пази в пещерата. Само на нощния огън пещерният човек, човекът-звяр, е можел да завърти като на шиш мислите си и да ги полее с удивление. Слънцето умирало на небето. Зимата идвала като грамаден бял звяр, разтърсващ козината си, и затрупвала човека. Дали пролетта ще се завърне? Дали слънцето ще се роди отново догодина, или ще си остане мъртво? Египтяните си задавали тези въпроси. Пещерният човек си ги задавал милион години преди това. Ще изгрее ли слънцето утре сутринта?
— И така се родил Празникът на вси светии?
— От такива дълги нощни размишления, момчета. И в центъра на всичко винаги е стоял огънят. Слънцето. Слънцето, което умирало и се спускало завинаги в студеното небе. Как ли е плашело това първия човек? Това е било голямата смърт. Ако слънцето си отиде завинаги, какво ще стане след това?
— Затова в разгара на есента, когато всичко умирало, първобитните хора спели неспокойно и мислели за мъртвите си близки от предната година. В главите им нахлували привидения. Спомени — това са всъщност привиденията, но първобитните хора не го знаели. В късна нощ привиденията на спомените викали, махали и танцували под клепачите им, а хората се будели, хвърляли клонки в огъня, треперели и плачели. Те можели да прогонят вълците, но не и спомените, не и привиденията. Затова стискали здраво длани, молели се да дойде пролетта, гледали огъня и благодарели на невидимите богове за реколтата от плодове и орехи.
— Наистина Празник на вси светии. Преди милион години, през есента в някоя пещера, с привидения в главите и с изчезнало слънце.
Гласът на Саван замлъкна.
Той разви още метър-два от превръзките си, преметна ги величествено на ръката си и каза:
— Има да видите още неща. Елате.
И те излязоха от катакомбите сред здрача на един стар египетски ден.
Отпреде им лежеше и ги очакваше огромна пирамида.
— Последният, който стигне върха — каза Саван, — е маймунски дядо.
И маймунският дядо се оказа Том.
Глава 11
Задъхани, те достигнаха върха на пирамидата, където ги очакваше огромна кристална леща, далекоглед, който се въртеше бавно на вятъра върху златен триножник; гигантско око, което правеше далечните места да изглеждат близки.
На запад слънцето потъваше задушено и умъртвено сред облаците. Саван възкликна радостно:
— Ето го, момчета! Сърцето, душата и тялото на Празника. Слънцето! Озирис отново е убит. Потъва Митрас4, персийският огън. Пропада Феб Аполон, всегръцката заря. Слънце и пламък. Гледайте и се удивлявайте. Обърнете този кристален далекоглед. Завъртете го надолу към средиземноморския бряг на хиляда мили оттук. Виждате ли гръцките острови?
— Разбира се — потвърди Джордж Смит, облечен като въображаем блед призрак. — Метрополии, градове, улици, къщи. Хора, които изскачат на прага и носят храна!
— Да — Саван засия, — това е техният празник на мъртвите: Празникът на гърнетата. В познатия стил на фокус или радост. Фокусите обаче идват от мъртвите, ако не ги нахранят. Затова на перваза се поставят богати ястия за тяхно угощение и радост.
Далече в мекия сумрак се носеше миризма на готвено месо, за духовете се разнасяха блюда, които димяха в страната на живите. Жените и децата от гръцките домове влизаха и излизаха с неизброими количества вкусна и пикантна храна.
После навсякъде по гръцките острови вратите се затръшнаха. Гигантският трясък отекна в мрачното небе.
— Залостват здраво храмовете — каза Саван. — Тази нощ всяка света обител в Гърция ще бъде залостена с двойно резе.
— Погледнете! — Ралф, тоест Мумията, завъртя кристалната леща. По маските на момчетата заигра светлина. — Защо тези хора боядисват портите си с черна меласа?
— С катран — поправи го Саван. — С черен катран, за да се уловят духовете, да залепнат здраво, така че да не могат да влязат вътре.
— Как не се сетихме!? — каза Том.
Над средиземноморския бряг се спусна мрак. От гробниците духовете на мъртвите подобно на мараня се люшнаха неуверено сред сажди и черни пера и се хванаха в черния катран, с който бяха намазани праговете. Вятърът запя тъжно, сякаш разказвайки за болката на уловените мъртъвци.