— Това е за греховете ви! За вашите грехове! Ето ви! И още! — затрещя гласът на свистящото небе.
Косата блесна. Вятърът, посечен, се сгромоляса с отчетливи гърмове. Житото закипя и даде милион глави-класове. Главите паднаха. Грешниците се удариха твърдо в земята. И при удара се превърнаха в зелени и черни жаби, в гмеж от люспести брадавици с крака, в медузи, които воняха на слънцето.
— Вече ще бъда послушен! — замоли Том Скелтън.
— Искам да живея! — добави Хенри-Ханк. Всичко това бе казано доста високо, защото косата вдигаше ужасен трясък. Сякаш от небето се стоварваше океанска вълна, помиташе брега и се отдръпваше, за да разсече още облаци. Дори облаците сякаш шепнеха бързи и все по-жарки молитви за собствено спасение. Не мене! Не мене!
— Заради всичкото зло, което сте сторили някога! — каза Самин.
И косата падаше и жънеше душите и те се изсипваха във вид на слепи тритони, ужасни дървеници и отвратителни хлебарки, които уплашено бягаха, куцукаха, пълзяха, дращеха.
— Гледай, какъв бълвач на бръмбари!
— Рояч на бълхи!
— Изхвърляч на змии!
— Превръщач на хлебарки!
— Хвъргач на мухи!
— Не! Самин! Богът на октомври! Богът на мъртвите!
Самин стъпи с огромния си крак и размаза хиляда бръмбара в тревата, стъпка десет хиляди души-зверчета з праха.
— Мисля — каза Том, — че е време…
— Да бягаме — подсказа Ралф без колебание.
— Да гласуваме?
Косата изсвистя. Самин затрещя.
— Какво има да се гласува? — каза Саван. Всички скочиха.
— Хей, вие там! — загърмя гласът над тях. — Върнете се!
— Не, сър, благодарим — казаха те един през друг. И левият крак последва бързо десния.
— Мисля си — каза Ралф задъхан, летейки, със сълзи по страните, — че почти винаги съм бил добър. Не заслужавам да умра.
— Нннаа! — викна Самин.
Косата падна като гилотина, отнесе върха на един дъб и повали един клен. Цяла градина от есенни ябълкови дървета пропадна в някаква каменна кариера. Звукът бе такъв, сякаш рояк момчета, изпълнили цяла къща, се изтърколи надолу по стълбите.
— Не вярвам да те е чул, Ралф — каза Том. Хвърлиха се на земята. Проснаха се сред камъни и тръни.
Косата рикошира в скалите.
Самин нададе такъв вик, че предизвика лавина от камъни на близкия нисък хълм.
— Момчета — каза Ралф сгушен, замаян, с крака прибрани към гърдите и стиснати очи, — Англия не е място за грешници.
Над момчетата се изля последен душ, дъжд, порой от обезумели души, превърнати в бръмбари, бълхи, листни въшки, дългоножки.
— Хей, гледайте! Онова куче!
Нагоре по скалите търчеше подивяло от ужас куче.
А лицето му, очите, нещо в очите…
— Това не е ли? …
— Пипкин? — казаха всички.
— Пип… — викна Том. — Тук ли трябва да се видим? Къде?
Но тряяссс! Косата отново загърмя. И скимтящо от страх, кучето се претърколи и хукна по тревата.
— Дръж се, Пипкин! Ние те познахме! Не се плаши! Не… — Том изсвири.
Но кучето, което джафкаше уплашено с познатия скъп глас на самия Пипкин, бе изчезнало.
Това ехо от скимтене откъм хълмовете обаче не бе ли негово?
— Ще се видим. Видим. Видим. Видииим… „Къде? — помисли си Том. — Бога ми, къде?“
Глава 13
Самин с издигната коса разглеждаше постигнатото, доволен от играта си.
Разсмя се, ликуващо, плю с огнена слюнка на мазолестите си ръце, стисна още по-силно косата, издигна я и застина…
Защото отнякъде се чу песен.
Някъде близо до върха на един хълм сред малка група дървета проблясваше огън.
Там бяха събрани хора като сенки, които пееха, издигнали ръце.
Самин се заслуша с косата като грамадна усмивка в ръцете му.