Побеснели прасета с вещици, прилепнали към гърбовете им, топуркаха с искри по керемидите, грухтяха и издишваха пара:
В небето се изви дим. На всеки кръстопът висяха вещици и се събираха гарги в пернат мрак.
Момчетата се бяха надвесили от метлите си с опулени очи и зяпнали уста.
— Някой да иска да е вещица? — най-после попита Саван.
— Ъ-ъ-ъ… — каза Хенри-Ханк и потрепера в дрипите си на вещица — аз н-не!
— Не е весело, нали, момчета?
— Не е.
Метлите ги понесоха сред дим и пушек. Кацнаха на една празна улица, на едно широко място в Париж.
Метлите се сгромолиха мъртви.
Глава 15
— Е, момчета, какво да направим сега, та да уплашим плашилищата, да стреснем страшилищата, да измъчим мъчилищата? — запита Саван вътре в един облак. — Кое е по-голямо от демоните и вещиците?
— По-големи богове?
— По-големи вещици?
— По-големи църкви? — предположи Том Скелтън.
— Точно така, Том, правилно! Идеята е по-голяма, нали? Религията е по-голяма! Да. Като се издигнат такива големи сгради, че да хвърлят сянка върху цялата страна. Сгради, които се виждат от сто мили. Като се построи една много висока и прочута църква, с гърбушко, който да дърпа камбаните. И така, момчета, помогнете ми да я построя тухла по тухла, кула по кула. Да построим…
— Парижката света Богородица! — извикаха осемте момчета.
— Ето още една причина да я построим — каза Саван. — Чуйте…
Бонг!
В небето биеше камбана.
Бонг!
— … помощ!… — дочу се шепот, когато звукът замря.
Бонг!
Момчетата погледнаха нагоре и видяха нещо като скеле, издигащо се до средата на опряла в луната камбанария. На самия връх висеше и биеше огромна бронзова камбана.
А от вътрешността на камбаната при всеки удар, кънтеж и ехтеж се чуваше тъничък гласец:
— Помощ!
Момчетата погледнаха към Саван.
В очите им гореше въпросът:
Пипкин?
„Ще се видим във въздуха! — помисли си Том. — И ето го на!“
Пипкин беше там, в камбаната, обърнат с главата надолу към Париж, а главата му служеше за език. Или може би това бе сянката, призракът, загубеният дух на Пипкин.
С други думи, когато камбаната отброяваше часовете, звукът идваше от един език от плът и кръв, който се удряше в ръба отвътре. Главата на Пипкин издаваше звука. Бонг! И отново: Бонг!
— Ще му се пръсне мозъкът! — възкликна Хенри-Ханк.
— Помощ! — викаше Пипкин като сянка в камбаната, като дух, прикован с главата надолу, за да отброява четвъртинките и часовете.
— Летете! — заповядаха момчетата на метлите си, но те останаха да лежат мъртви на парижките камъни.
— Няма живот в тях — каза Саван скръбно. — Всичкият им живец, огън и жар са изчезнали. Ами сега. — Той потри брадичката си и тя се разискри. — Как ще се качим без метлите, за да помогнем на Пипкин?
— Вие литнете, мистър Саван.
— А, не, това не влиза в играта. Вие трябва да го спасявате всеки път и тази нощ окончателно, веднъж завинаги да намери спасението си. Чакайте. Да! Хрумна ми нещо! Искахме да построим Парижката света Богородица, нали? Е, тогава нека я построим, на всяка цена! И да се изкачим до онзи твърдоглав, биещ камбаната и отброяващ часовете Пипкин! Скачайте, момчета! Качвайте се по тези стълби!
— Какви стълби?
— Тези! Ето тук! Тук! И тук!
Пред тях се появиха тухли. Момчетата скочиха. Когато вдигнаха крак, под него се появи стъпало — по едно при всяко вдигане.
Бонг! — каза камбаната.
Помощ! — извика Пипкин.
Направо по въздуха с тропот, врява и грохот запрепускаха нозе, заизкачваха се по…
Стъпало. Второ.
И друго, и друго, нагоре в празното пространство.
Помощ! — извика Пипкин.
Бонг! — отново се обади кухо камбаната.
И така те бягаха по пустотата, а Саван ги подтикваше и подбутваше отзад. Бягаха направо по вятъра и светлината, а тухлите, камъните и хоросанът се размесваха като карти, раздаваха се, лягаха тежко и добиваха форма под пръстите и петите им.
Това приличаше на препускане нагоре по торта, която сама издигаше каменните си етажи под звука на ’ясната камбана и тъжния Пипкин, който ги викаше и умоляваше да дойдат.
— Вижте, нашата сянка! — каза Том.
И наистина сянката на тази катедрала, на тази прекрасна Парижка света Богородица се бе простряла на лунната светлина над цяла Франция и половин Европа.