Пипкин.
— Пил, за бога, какво правиш там? — запита Том. Пип не отговори.
Устата му бе от камък.
— Ами че това е само камък — каза Ралф. — Просто един водоливник, издялан тук много отдавна, който прилича на Пипкин.
— Не, аз го чух да вика.
— Но как…
И тогава вятърът им отговори.
Той задуха из високите ъгли на катедралата. Засвистя през ушите и засвири през зейналите уста на водоливниците.
— А-а-а — прошепна гласът на Пипкин. Косата им се изправи.
— О-о-о — промълви каменната уста.
— Слушайте. Това е той! — каза Ралф възбудено.
— Тихо! — викна Том. — Пип? Следващия път, когато духне вятърът, кажи ни с какво можем да ти помогнем. Как дойде тук? Как да те смъкнем долу.
Мълчание. Момчетата се долепиха до скалното лице на грамадната катедрала.
И тогава следващият пристъп на вятъра засвири, засмукан през каменните зъби на момчето, и накара всички да затаят дъх.
— Само… — чуха гласа на Пипкин.
— По… — прошепна отново след малко гласът. Мълчание. Още вятър.
— Един…
Момчетата зачакаха.
— Въпрос.
— Само по един въпрос! — преведе Том.
Момчетата се запревиваха от смях. Това си беше Пип.
— Добре — Том събра слюнката си. — Какво правиш там горе?
Вятърът задуха печално и гласът заговори сякаш от дълбините на стар кладенец:
— Бях… на толкова… места… само за… няколко… часа.
Момчетата чакаха и скърцаха със зъби.
— Говори, Пипкин!
Вятърът се върна и застена през отворената каменна уста.
После обаче замря.
Заваля дъжд.
И това бе възможно най-доброто. Защото студените капки се стичаха в каменните уши на Пипкин, после навън през носа му, изливаха се от мраморната уста, и така той започна да произнася сричките свързано, с ясни студени дъждовни думи:
— Хей, така е по-добре!
Той бълваше мъгла, пръскаше бързо дъжд:
— Само да ме бяхте видели къде ходих! По дяволите! Бях погребан като мумия! Бях затворен в едно куче!
— Предположихме, че си бил ти, Пипкин!
— А сега съм тук — каза дъждът в ухото, дъждът в носа, ясните капки дъжд в мраморната уста. — Дявол го взел, колко е смешно и странно да си вътре в този камък, с всичките тези дяволи и демони за другарчета! А след десет минути кой знае къде ще бъда! Още по-нагоре? Или заровен дълбоко в земята!
— Къде, Пипкин?
Момчетата се забутаха. Дъждът затрополи и ги заудря, те се заклатиха и за малко щяха да паднат от корниза.
— Умрял ли си, Пипкин?
— Не, още не — отговори студеният дъжд в устата му. — Част от мен е в една болница далече оттук, у дома, друга част — в онази стара египетска гробница. Трета — в тревата на Англия. Друга част — тук. А още една част — на още по-лошо място…
— Къде?
— Не знам, не знам, о, божичко, в един момент се смея, в следващия се страхувам. Сега, точно сега, в тази минута ми се струва, че се страхувам. Помогнете ми, приятели. Помогнете, моля ви!
От очите му бликна дъжд като сълзи.
Момчетата се пресегнаха с всички сили да докоснат брадичката на Пипкин… Но преди да успеят да направят това…
От небето удари мълния.
Светкавица в синьо и бяло.
Цялата катедрала се разтресе. Момчетата трябваше да се заловят кой където свари — за демонски рога и ангелски крила, за да не бъдат съборени.
Гръм и пушек. И пръснати отломки от скала и камък.
Лицето на Пипкин бе изчезнало. Съборено от мълнията, то бе паднало отвисоко и се бе разбило на земята.
— Пипкин!
Там долу, върху плочите пред прага на катедралата, се виждаха само последните искрици от удара на камъка в камък и фин прах от водоливник. Нос, брадичка, каменна устна, твърда буза, блестящо око, нежно изваяно ухо — всички бяха отвени от вятъра като слама или шрапнелен прах. Момчетата видяха нещо подобно на пушек около призрак, цвете от барутен взрив, което се носеше на югозапад.
— Мексико — каза Саван, един от хората на този свят, които знаеха как да произнасят думите.
— Мексико? — запита Том.
— Последното голямо пътуване за тази нощ — произнесе Саван, отново вкусвайки насладата на сричките. — Свирете, момчета, ревете като тигри, ръмжете като пантери, вийте като хищници!
— Да ревем, ръмжим, вием?
— Съберете хвърчилото, момчета, частите от хвърчилото на есента. Слепете отново зъбите, пламтящите очи и окървавените нокти. Призовете вятъра да ги скрепи и ни понесе нависоко, надалече и задълго. Ревете, момчета, пищете, тръбете, викайте!
Момчетата се поколебаха. Саван се затича по корниза като човек, който при бягането си удря с трясък дъсчена ограда. Мушна всяко момче с коляно или лакът. Те паднаха и при падането всяко нададе своя писък, вик и крясък.