Падайки като оловен отвее в студения въздух, те усетиха отдолу да набъбва опашката на смъртоносен паун, цялата в кръвясали очи. Десет хиляди горящи очи се надигнаха.
Внезапно литнало покрай ветровит път с водоливници, току-що събраното есенно хвърчило прекрати падането им.
Те сграбчиха, заловиха се за ръбове, краища, ребра, плющящи като барабан хартии, за парчета, ивици и късчета от стара лъвска уста с дъх на месо, за тигърска лапа със съсирена кръв.
Саван подскочи и се хвана. Този път той беше опашката.
Есенното хвърчило с осем момчета върху надигащата се вълна от зъби и очи закръжи в очакване.
Саван наостри слух.
На стотици мили оттук, по пътищата на Ирландия се стичаха примрели от глад просяци, които молеха за храна от врата на врата. Плачът им се носеше в небето.
Фред Фрайър, в просешки костюм, се заслуша.
— Натам! Нека да отлетим натам.
— Не. Нямаме време. Слушайте.
От хиляди мили се чуваше лекият тропот на чукчетата на бръмбарите мъртво часовниче, които отброяваха нощта.
— Мексиканските майстори на ковчези — усмихна се Саван. — По улиците при своите дълги сандъци, с пироните и чукчетата — чукат ли чукат.
— Пипкин? — прошепнаха момчетата.
— Значи, чувате — каза Саван. — И така, Мексико е страната, в която ще отидем.
Есенното хвърчило загърмя и ги понесе върху вълна от вятър, висока хиляда фута.
Водоливниците надуха каменни ноздри и разтвориха мраморни устни, за да проплачат на същия този вятър своето прощално сбогом.
Глава 18
Намираха се над Мексико.
Над езерен остров в Мексико.
Далече долу чуха лай на кучета в нощта. Сред осветеното от луната езеро видяха няколко лодки, които се движеха като водни насекоми Чуха да се свири на китара и мъж да пее с висок тъжен глас.
Далеч отвъд тъмните очертания на земята, в Съединените щати глутници деца заедно с тълпи кучета препускаха със смях, с лай, с хлопане от врата на врата, а ръцете им бяха пълни с кесии със сладки съкровища, а самите деца обзети от дива радост в навечерието на Празника.
— Но тук — прошепна Том.
— Какво тук? — попита Саван, който кръжеше над лакътя му.
— Ами, защо тук…
— й из цяла Южна Америка…
— Да, на юг. Тук и на юг. Всички гробища. Всички гробове са…
…осветени от свещи, помисли си Том. Хиляда свещи в това гробище, сто в онова, десет хиляди примигващи пламъчета на сто мили по-нататък, на пет хиляди мили надолу в самия край на Аржентина.
— По този начин ли празнуват…
— El Dia de los Muertos. Как е испанския ти от училище, Том?
— Денят на мъртвите?
— Caramba si! Хвърчило, разпадни се! Хвърчилото се сниши и се разпадна за последен път.
Момчетата тупнаха на каменистия бряг на тихото езеро.
Над водата виснеха мъгли.
Далече отвъд езерото се виждаше неосветено гробище. Все още без никакви свещи.
Сякаш тласкано само от течението, из мъглата тихо заплува едно кану без гребла.
В единия му край стоеше безмълвна висока фигура, увита в сив плащ.
Кануто се заби меко в тревистия бряг.
Момчетата зяпнаха. Защото, доколкото можеха да видят, под качулката на забулената фигура бе сбран само мрак.
— Мистър… мистър Саван?
Те знаеха, че това може да бъде единствено той.
Той обаче не проговори. Само бледа светулка от усмивка проблясна под качулката. И костелива ръка замаха.
Момчетата се търкулиха в лодката.
— Ш-ш-шт! — прошепна глас изпод празната качулна.
Фигурата отново замаха и тласнати от вятъра, те се донесоха по тъмните води под нощното небе с милиардите, никога невиждани дотогава огънчета на звездите.
Отдалече на тъмния остров се чу акорд на китара.
В гробището светна една-единствена свещ.
Някъде някой издаде мелодичен тон на флейта.
Още една свещ светна сред гробовете.
Някой изпя една-единствена дума от песен.
Трета свещ оживя от горяща клечка кибрит.
И колкото по-бързо се движеше лодката, толкова повече звуци на китара зазвучаваха, толкова повече свещи светваха високо сред гробовете по скалистите хълмове. Дузина, сто, хиляда свещи запламтяха, докато картината заприлича на огромната звездна мъглявина Андромеда, сякаш паднала от небето и останала наклонена тук, в средата на почти среднощно Мексико, за да си отдъхне.
Кануто се удари в брега. Момчетата наизскачаха изненадани. Заоглеждаха се за Саван, но него го нямаше никъде. Единствено плащът му лежеше надиплен в кануто.
Повика ги китара. Подкани ги глас от песен.
Път, подобен на река от бели камъни и бели скали, ги поведе през града, който приличаше на гробище, и към гробището, което приличаше на… град!