Допряха до устните си захарните имена и тъкмо щяха да ги захапят, когато…
— Олè!
Връхлетя тълпа от мексикански момчета, които крещяха имената си и грабеха черепите.
— Томас!
И Том видя Томас да отнася черепа с името му.
— Хей — каза Том, — той някак си приличаше на… мене!
— Така ли? — попита продавачът на черепи.
— Енрике! — извика малко индианче и грабна черепа на Хенри-Ханк.
Енрике запраши надолу по хълма.
— Той приличаше на мене! — каза Хенри-Ханк.
— И наистина прилича — каза Саван. — Бързо, момчета, виждате ги какво правят. Стискайте сладките черепи и да потегляме!
Момчетата подскочиха.
Защото в същия миг взрив разтърси улиците долу в града. После още един и още един. Фойерверки.
Момчетата хвърлиха последен поглед към цветята, гробовете, миниатюрните погребения е миниатюрните човечета и и ковчези, към свещите, коленичилите жени, самотните момчета, момичета и мъже, после се завъртяха и хукнаха към фишеците.
Том, Ралф и останалите маскирани момчета дотичаха задъхани до площада. Спряха рязко и заподскачаха, тъй като хиляда миниатюрни фишеци затрещяха около нозете им. Лампите светнаха. Внезапно магазините се отвориха.
Томас, Хосе Хуан и Енрике палеха и мятаха фишеците с крясъци.
— Хей, Том, това е от мен — Томас!
Том видя очите си да светят от възбуденото лице на момчето.
— Хей, Хенри, това е от Енрике! Тряс!
— Дж. Дж., това — тряс! От Хосе Хуан!
— О, това е най-хубавият празник на света! — каза Том.
И така си беше.
Защото никога в лудешкото си пътуване не бяха преживявали, помирисвали, докосвали толкова много неща, както в този миг.
На всяка алея, всяка врата и прозорец имаше купища захарни черепи с прекрасни имена.
От всяка алея се носеше почукването на майсторите на ковчези — бръмбарите мъртво часовниче, които забиваха пирони, удряха с чукове, ковяха капаци на ковчези, сякаш дървени тимпани ехтяха в нощта.
На всеки ъгъл имаше вързопи вестници със снимки на кмета с тяло, нарисувано като скелет, на президента, целият от кости, или на най-красивата девойка, облечена като ксилофон, и на смъртта как свири на нейните блокчета-ребра.
— Calavera, Calavera, Calavera… — понесе се песен от хълма. — Вижте политиците, погребани във вестниците. А под имената им — СПЕТЕ В МИР. Такава е човешката слава!
Песента казваше истината. Където и да погледнеха, момчетата виждаха миниатюрните акробати, играчите на трапец, баскетболистите, свещениците, жонгльорите и въжеиграчите, всички с кокалени ръце и костеливи рамене, и съвсем мънички — колкото да се поберат в ръката ви.
А отсреща на един прозорец имаше цял джазбанд с микроскопичен скелет-тромпетист, скелет-джазбандист, скелет, който свиреше на туба, не по-голяма от супена лъжица, и скелет-диригент с ярка шапка на главата и палка в ръка, а от мъничките хорни се изливаше мъничка музика.
Никога дотогава момчетата не бяха виждали толкова много… кости!
— Кости — смееха се всички. — О, чудесни кости!
Песента започна да заглъхва:
Вестниците, обрамчени в черно, бяха отнесени от вятъра в бяло погребално шествие.
Мексиканските момчета се затичаха нагоре по хълма към семействата си.
— О, странно, страшно странно — прошепна Том.
— Кое? — запита Ралф до лакътя му.
— Там горе — в Илиноис, ние сме забрави защо е всичко това. Искам да кажа, че мъртвите, горе в нашия град, тази вечер са забравени. Никой не ги помни. Никой не го е грижа. Никой не отива да седне и поразговаря с тях. Момчета, колко ли са самотни! Направо е тъжно. А гледайте тук — дявол го взел. Хем весело, хем тъжно. Този площад е целият във фишеци и играчки-скелети, а горе на онова гробище сега са всички мъртви мексиканци с близките си — с цветя, свещи, песни и бонбони. Искам да кажа, че е почти като Деня на благодарността, не мислите ли? Всички сядат на вечеря, като само половината могат да ядат, но това не е най-важното, важното е, че са там. Все едно сеанс, на който си държите ръцете с приятелите, без всички те да са там. По дяволите, Ралф.