Никой не знаеше как успява да тича толкова бързо. Гуменките му бяха праисторически. Оцветени в зелено от тътрузене из горите, в кафяво от преходи по време на жътва през септември, зацапани с катран от бягане по докове и плажове с пристигащи въглищарски шлепове, жълти от нехайни кучета и пълни с клечки от катерене по огради. Дрехите му бяха дрехи на плашило, разнасяни цяла нощ от кучетата, на които бяха давани назаем за разходки из града, със следи от дъвкане по маншетите и от падане по седалището.
Косата му? Косата му беше огромна таралежова четина от ярки кафяворуси кинжали, настръхнали във всички посоки. Ушите му — чиста проба прасковен мъх. Ръцете му — превърнати в ръкавици от праха и приятната миризма на еърдейли2, мента и на праскови, крадени от далечните овощни градини.
Пипкин. Събирателно име за надпрепусквания, миризми и всякакви неща; образ на всички момчета, които някога са бягали, падали, ставали и наново побягвали.
Никой никога не го бе виждал да седи спокойно. Трудно бихте си го спомнили на един чин за един час в училище. Последен влизаше в училищната сграда и пръв излиташе като куршум от нея, когато удареше звънецът.
Пипкин, милият Пипкин.
Който пееше с фалцет, свиреше на листо и мразеше момичетата повече, отколкото ги мразеха всичките момчета в бандата, взети заедно.
Пипкин, чиято ръка на рамото ви и тайнственият шепот за извършените през деня велики дела ви бяха сигурна опора срещу всяко зло.
Пипкин.
Бог ставаше рано само и само да види как Пипкин ще изскочи от къщи като един от онези хора при дъждомерите. А времето беше винаги хубаво там, където беше Пипкин.
Пипкин.
Те стояха пред къщата му.
Всеки момент вратата ще се разтвори широко. Пипкин ще излети сред вихър от огън и дим. И Празникът НАИСТИНА ще започне! Ела, Джо, ела, Пипкин, шепнеха те, ела!
Глава 3
Външната врата се отвори.
Пипкин излезе.
Не излетя. Не изтрещя. Не експлодира.
Излезе.
И слезе по алеята да посрещне приятелите си.
Без да бяга. И без маска! Без маска!
Вървеше — направо като старец.
— Пипкин! — викнаха те, за да прогонят тревогата си.
— Здравей, банда — каза Пипкин.
Лицето му беше бледо. Направи опит да се усмихне, но очите му бяха странни. Държеше се за кръста от дясната страна, сякаш там имаше цирей.
Всички се загледаха в ръката му. Той я отпусна.
— Е — каза вяло, — готови ли сме да тръгнем?
— Да, но ти май не си готов — каза Том. — Да не си болен?
— На Празника? — каза Пипкин. — Занасяш ли се?
— Къде ти е костюмът? …
— Вървете, аз ще ви настигна.
— Не, Пипкин, ще те чакаме да…
— Вървете — Пипкин каза това бавно, а лицето му сега изглеждаше смъртно бледо. Ръката му отново бе на кръста.
— Да не те боли коремът? — попита Том. — Каза ли на вашите?
— Не, не мога! Те ще… — от очите му бликнаха сълзи. — Нищо ми няма, казвам ви. Слушайте. Вървете направо в клисурата. Направо в Къщата, чувате ли? В дома на сенките, ясно ли е? Там ще се видим.
— Заклеваш ли се?
— Заклевам се. Тогава ще видите и костюма ми.
Момчетата започнаха да се изнизват. Пътьом го докосваха по лакътя, потупваха го по гърдите или прекарваха кокалчета по брадичката му в лъжливо предизвикателство.
— Добре, Пипкин. Щом е твърдо…
— Твърдо — той свали ръката си от кръста. Лицето му за миг поруменя, сякаш болката бе изчезнала. — По местата. Готови. Старт!
Когато Джо Пипкин каза „старт“, те тръгнаха. Побягнаха.
Пробягаха половината квартал и видяха Пипкин, застанал горе, да им маха.
— Побързай, Пипкин!
— Ще ви стигна! — извика той отдалече.
Нощта го погълна.
Те бягаха. Когато отново погледнаха назад, бе изчезнал.
Затръшваха врати, крещяха фокус или радост, а хартиените им кесии започнаха да се пълнят с невероятни лакомства. Препускаха със залепнали от розова дъвка зъби. Бягаха с червен восък по устните, от който лицата им светеха.
А хората, които ги посрещаха на прага, приличаха на бонбонени двойници на техните собствени майки и бащи. Сякаш въобще не си бяха излизали от къщи. Твърде много благост се излъчваше от всеки прозорец и портал. А това, което им се искаше да чуят, бе огненият съсък на дракони в мазето и затръшването на крепостни врати.
Така, все още поглеждайки назад към Пипкин, те достигнаха края на града — мястото, където цивилизацията се губеше в мрак.
Клисурата.
Клисурата, пълна с най-разнообразни звуци, с прокрадващи се катраненочерни поточета и рекички, със сенки от есени, изтъркулили се в огън и бронз и угаснали преди хиляда години. Това дълбоко място раждаше гъба-мухоморка, крастава жаба, речен рак и паяк. Под земята имаше дълъг тунел, в който се отцеждаха отровни води и ехото никога не преставаше да зове Ела Ела Ела, а ако отидеш, оставаш там навеки, навеки — кап, кап, навеки, луташ се, втурваш се, бягаш, шепнеш и никога не излизаш, никога вече, не… не…