Отнякъде два, три, а може би четири гласа зашепнаха и запяха някаква монотонна песен или стар моряшки припев за морето, времето и земята, които се обръщат и заспиват. Улуците заиздухваха прах от паяци:
От комина на покрива се изви глас:
Някъде от разтворените прозорци се понесоха паяжини:
Свещите запримигваха и запламтяха. Вятърът свиреше ту навътре, ту навън от устата на тиквите и припяваше:
Том усети, че устата му зашава като мишле в желанието да запее:
От устата на Том сякаш се процеждаше дим:
— Дървото на вси светии… Всички момчета зашепнаха:
— Дървото… на вси светии… После настъпи тишина.
И сред тишината последните тройки и четворки свещи по Дървото на вси светии лумнаха като титанични съзвездия, вплетени в черните клони и надничащи отгоре през вейките и свитите листа.
Дървото се превърна в огромна внушителна усмивка.
И последните от тиквите сега бяха запалени. Въздухът около Дървото бе топъл като дъх на циганско лято. Дървото издишваше върху тях саждив дим и мирис на сурова тиква.
— Гледай ти! — каза Том Скелтън.
— Хей, що за място е това? — попита Хенри-Ханк, Вещицата. — Искам да кажа, първо, тази къща, този човек, който не иска радост, само фокуси, сега пък? … Никога не бях виждал такова дърво. Сякаш е коледно, само дето е по-голямо и с всичките тези свещи и тикви. Какво означава? Какъв празник?
— Празник! — прошептя отнякъде необхватен глас, може би от някое саждиво духало в комина, а може би в същия този миг всички прозорци на къщата се отвориха като уста зад тях, плъзнаха се нагоре, после надолу3 и произнесоха думата „Празник!“ с въздишка от мрак. — Да — чу се гигантският шепот, от който свещите в тиквите затрептяха. — … Празненство!…
Момчетата наскачаха.
Но къщата бе безмълвна. Прозорците затворени и обрамчени в езеро от лунна светлина.
— Последният е баба! — извика Том ненадейно. Очакваше ги дар от листа като жарава, като старо злато.
И момчетата хукнаха, за да се гмурнат в огромния чудесен куп есенно съкровище.
Но в момента, в който се гмуркаха, за да изчезнат с викове, крясъци, блъскане и падане под хрупкавото гъмжило от листа, усетиха някакво исполинско засмукване, някакво захващане на въздух. Изкрещяха и отскочиха, сякаш шибнати от невидим камшик.
Защото от купа листа видяха да се протяга една-единствена бяла ръка на скелет.
А след нея — ухилен бял череп, до преди малко скрит, но сега показал се целият навън.
И това, което до преди малко бе прелестен вир от дъбови, брястови и тополови листа за гмуркане, потъване и криене, сега се превърна в последното място на света, на което момчетата биха желали да бъдат. Защото бялата ръка на скелета се устремяваше нагоре. А пред очите им се надигаше и кръжеше белият череп.
И те изпопадаха по гръб, като се блъскаха и в паниката си изкарваха въздуха и на края в обезумяла маса от тела се проснаха на земята, загърчиха се и заскубаха тревата, за да се освободят, изкатерят и избягат.
— Помощ! — завикаха.
— О, да, помощ — каза черепът.
Последваха изблици от смях и те още повече се смразиха, когато ръката на скелета се протегна, обхвана бялото лице на черепа, дръпна го надолу и го… обели!
Момчетата запремигаха под маските си. Челюстите им увиснаха, макар никой да не можеше да ги види как увисват.
Огромният мъж в черни дрехи се заиздига изпод листата — все по-нависоко и нависоко. Израсна като дърво. Простря клони-ръце. Застина пред самото Дърво на вси светии, а протегнатите му ръце с дълги бели кокалести пръсти се окичиха с гирлянди оранжеви кълба от огън и пламтящи усмивки. Очите му бяха плътно затворени, а смехът му гърмеше. Устата му зееше широко и изригваше есенен вятър.