— Никаква радост, момчета, не, не радост! Фокус, момчета, фокус! Фокус!
Те лежаха в очакване на земетресението. И то дойде. Смехът на грамадния мъж обхвана земята и я разтърси. Раздрусването премина по костите и излезе през устата им. Излезе във вид на още смях!
Те наскачаха замаяни сред останките от разпиления куп листа. Допряха маските си и почувствуваха как горещият въздух изскача на малки тласъци отекваща радост.
После погледнаха към мъжа, сякаш да потърсят обяснение за учудването си.
— Да, момчета, това, това беше фокус! Бяхте забравили? Не, никога не сте знаели!
И той се облегна на Дървото, разтърсвайки ствола в остатъчни пристъпи на щастие, при което хилядите тикви потръпнаха и пламъците в тях запушиха и затанцуваха.
Сгрени от смеха си, момчетата се изправиха, за да опипат дали нямат нещо счупено. Нямаше им нищо. Събраха се на групичка в очакване под Дървото на вси светии, защото знаеха, че това бе само началото на нещо ново, специално, велико и прекрасно.
— Е — каза Том Скелтън.
— Е, Том — каза мъжът.
— Том? — извикаха момчетата. — Това ти ли си? Том, в маската на скелета, изтръпна.
— Или пък си Боб или Фред, не, не, трябва да си Ралф — каза бързо мъжът.
— Всичките заедно! — въздъхна с облекчение Том и притисна силно маската към лицето си.
— Да, всичките! — казаха момчетата. Мъжът кимна усмихнато:
— Добре тогава! Сега вече знаете нещо за Вси светии, което не сте знаели преди. Как ви харесва моят фокус?
— Ама че фокус! — Момчетата взеха да се палят от идеята. Тя изпари всичките им благоразумни мисли и поръси греховен прашец в кръвта им. Почувствуваха я да се върти в тях, докато изби, разгоря очите им, разтегна устните им и показа щастливите им кучешки зъби. — Да, разбира се.
— Това ли правите Вие на Празника? — попита момчето-вещица.
— Това и нещо повече дори. Но нека ви се представя! Името ми е Саван. Черупко Ребров Погребален Саван. Нещо да ви напомня, момчета? Добре ли звучи?
„Звучи — помислиха си момчетата, — о, само как звучи!…“
Погребален Саван.
— Чудесно име — изрече мистър Саван с гробовен като среднощна църковна камбана глас — И чудесна нощ. С цялата бездънна, мрачна, дива и дълга история на Празника на вси светии, която ни очаква, за да ни погълне без остатък.
— Да ни погълне?
— Да! — извика Саван. — Момчета, огледайте се един друг. Ти защо си надянал това лице на череп! А ти, с косата, и ти, облечен като вещица! И ти, ти, ти! — Той посочи всички маски с костеливия си пръст. — Не знаете, нали? Просто сте си сложили тези лица и вехти нафталирани дрехи и сте изскочили, но наистина не знаете защо, нали?
— Е — каза Том с глас на мишле под костенобялата си муселинова премяна. — Ъ-ъ… не.
— Да — каза момчето-дявол, — задайте си въпроса: „Защо аз съм облякъл това?“ — той посочи червения си плащ, острите гумени рога и чудесната вила.
— А аз — това — каза призракът, като провлачи дългите си бели гробищни чаршафи.
И всички момчета се зачудиха, докоснаха костюмите си и нагласиха маските си.
— Не искате ли да узнаете? — попита мистър Саван. — Ще ви кажа! Не, ще ви покажа! Дано само имаме време…
— Сега е само шест и половина, Празникът още не е започнал! — каза Том под студените кости.
— Вярно! — каза мистър Саван. — Добре, момчета — да тръгваме!
Той закрачи. Те побягнаха.
На ръба на дълбоката тъмна нощна клисура той посочи границата между планините и земята, отдалечена от лунните лъчи и огряна от мътната светлина на странни звезди. Плащът му плющеше на вятъра, а качулката наполовина закриваше и наполовина откриваше почти безплътното му лице.
— Ето там, виждате ли, момчета?
— Какво?
— Непознатата страна. Ето там. Гледайте дълго, гледайте зорко, наслаждавайте се. Миналото, момчета, миналото. Да, то е мрачно и изпълнено с кошмари. Всичко, което някога е създало Празника на вси светии, лежи заровено там. Ще изкопаете ли костите, момчета? Ще ви стигне ли смелост?
Той се взря в тях с горящия си поглед.
— Какво е всъщност Празникът на вси светии? Как се е зародил? Къде? Защо? С каква цел? Вещици, котки, прах от мумии, привидения. Всички те са там, в онази страна, от която никой не се е завърнал. Ще се гмурнете ли в прашния океан, момчета? Ще литнете ли в мрачното небе?
Те преглътнаха с мъка.
— Бихме искали — някой погледна под око, — но… Пипкин, трябва да чакаме Пипкин.