Саван събори няколко стари дъски от оградата и направи груб кръст за хвърчилото, върза го с жица и застана отстрани, за да получи хартиените дарове, които момчетата му запращаха с пълни шепи.
Даровете той нахвърля върху рамката и ги спои с мазолести пръсти, които мятаха искри.
— Хей! — момчетата крещяха от радост. — Гледайте!
Никога преди не бяха виждали такива неща, не бяха познавали хора като Саван, които с едно щипване, свиване и притискане на пръстите могат да съединят око със зъб, зъб с уста, котешка уста с рисова опашка. Всичко, всичко се сля прекрасно в едно цяло, в дива джунгла и зоологическа градина от картинки за нареждане, което се надигаше, и уловено, залепено и привързано, нарастваше, нарастваше, добиваше цвят, звук и форма под светлината на изгряващата луна. Още едно канибалско око. Още един гладен търбух. Диво шимпанзе. Бесен мандрил. Пронизителна сврачка! Момчетата тичаха и подаваха последните страхотии, и хвърчилото бе завършено, старата плът бе разстлана и споена от мазолестите ръце, които още горяха със син дим. Саван запали пура с последното огънче, което припламна от палеца му, и се засмя. Усмивката му освети хвърчилото и го показа в истинския му вид — едно хвърчило от разрушение, от животни така ужасни и свирепи, че викът им сподавяше вятъра и смразяваше сърцето.
Той бе доволен и момчетата бяха доволни. Защото хвърчилото някак си напомняше…
— Ами да — възкликна Том, — птеродактил!
— Какво?
— Птеродактил, едно от онези древни летящи влечуги, изчезнали завинаги някъде преди билион години — отговори мистър Саван. — Добре го каза, момче. На птеродактил прилича и си е, и върху него ще полетим с вятъра към Страната на гибелта или Края на земята или някое подобно благозвучно място. Но сега — въже, канап, връв — бързо! Задигайте и носете!
Те смъкнаха старото въже за пране, опънато между плевнята и изоставената ферма. Цели тридесет метра или повече донесоха на Саван, който го плъзна бързо в юмрука си, докато запуши с ужасен дим. Привърза го към средата на грамадното хвърчило, което плющеше като някакъв заблуден скат, излязъл на сухо на този висок странен бряг. То се бореше с вятъра за живот. Простряно на земята, плющеше и се мяташе при напорите на въздушния поток.
Саван отстъпи, дръпна силно и — о, чудо! Хвърчилото литна!
Увисна ниско на края на въжето за пране с раболепието на ням звяр пред вятъра, като се обръщаше ту насам, ту се втурваше нататък и внезапно подскачаше, за да изправи пред тях стена от очи, плът от зъби, буря от крясъци.
— Не може да се издигне, да полети направо! Опашка, трябва ни опашка!
И сякаш инстинктивно Том се хвърли пръв и сграбчи хвърчилото за края. И увисна. То се уравновеси. Започна да се издига.
— Така! — извика човекът в черно. — Точно така, момче. Браво! Ти ще бъдеш опашка! И другите, и другите!
И когато хвърчилото се заиздига бавно по стремглавото течение от студен въздух, всички момчета едно след друго, обхванати от желанието и пришпорени от разума, все повече се запревръщаха в част от опашката. С други думи, Хенри-Ханк, маскиран като вещица, сграбчи глезените на Том и сега хвърчилото имаше две момчета за чудесна опашка!
Тогава Ралф Бенгстръм, увит като мумия, препъващ се в разповитите си ленти и задушаващ се в погребалните си парцали, се затътри напред, подскочи и сграбчи глезените на Хенри-Ханк.
И така три момчета увиснаха на опашката!
— Чакайте! Идвам! — извика просякът, който под всичката мръсотия и дрипи бе всъщност Фред Фрайър.
Подскочи и се хвана.
Хвърчилото се заиздига. Опашката от четири момчета завика за още дължина!
И тя се получи, когато момчето, маскирано като първобитен човек, се оттласна и улови глезените над себе си, последвано от момчето, облечено като смъртта с косата, което направи същия опасен скок.
— Внимавай с тази коса!
Косата падна и остана да лежи на тревата като забравена усмивка.
Двамата увиснаха на полуизмитите глезени, а хвърчилото се издигна още по-високо, прибавяйки по някое момче — едно, после друго, докато с викове и крясъци осем момчета увиснаха във великолепна мятаща се опашка, като последните бяха призракът, всъщност Джордж Смит, и Уоли Баб, който във вдъхновението си се бе направил на водоливник, паднал от върха на някоя катедрала.