— Предполагам, че разбирате — възкликна той — колко съм благодарен за крайната ви добрина. Тъй като вие всъщност спасихте живота ми, смея да се надявам, че ще станем приятели? Името ми е Мъри, Дейвид Мъри.
— А аз съм Мери Дъглас.
Лек руменец бе избил по страните й, но тя не бе недоволна от това откровено запознаване и стисна здраво протегнатата ръка.
— Е, сега — каза тя оживено, — ако искате да вкарате мотора вътре, ще взема Дарки и ще заключа. Татко може да дойде всеки момент.
Наистина, едва бяха излезли вън на пътя, когато едно пони, впрегнато в раздрънкана талига, се показаха на склона на хълма. Бащата на Мери, на когото Мъри бе представен в едно с всички подробности по сполетялото го нещастие, бе слаб, дребен човек, с бледо, наперено лице, с ръце и нокти, дълбоко и трайно просмукани с брашно, и лоши зъби, които издаваха неговата професия. Кичур коса, която стърчеше над челото му и малките, много светли, кафяви очи му придаваха особен, птичи вид.
След като обърна понито с опитни цъкания на езика и разгледа Мъри с хитри, хвърлени изкосо погледи, той обобщи разказа на Мери.
— Моя милост не използва такива машини, както сте забелязали може би. Аз държа Сами, понито, за това-онова, и имам добър и солиден „Клайдсдейл“ за ремаркето с хляба. Могло е да бъде и по-лошо. Ще ви изпратим с влака в осем от Ардфилан. Междувременно, ти, момко, ще дойдеш да похапнеш с нас.
— Не бих могъл повече да ви обременявам.
— Не ставайте смешен — намеси се Мери, — вие трябва да се запознаете и с останалите Дъгласовци и с Уолтър, моя годеник. Сигурна съм, че той ще бъде във възторг от запознаването си с вас. Разбира се — като че ли внезапно й дойде на ум, — ако вашите няма да се безпокоят за вас.
Мъри се усмихна и поклати глава.
— Няма да се безпокоят. Аз съм съвсем самостоятелен.
— Самостоятелен? — намеси се Дъглас.
— Загубих родителите си, когато бях много малък.
— Но сигурно имаш роднини?
— Никой, от когото бих имал нужда, или на когото някога да съм нужен. — Погледът на хлебаря, който беше пълен с недоверие, накара Мъри да се усмихне още по-широко и да обясни откровено: — Сам съм от 16-годишна възраст. Но успях да изкарам колежа, по един или друг начин, пък и имах късмет да получа случайна стипендия и тъй нататък.
— Драги мой — разсъди дребничкият хлебар спокойно, но с истинско възхищение, — това е най-похвално постижение.
Той изглежда размишляваше върху това, докато се влачеха нататък. После изведнъж започна с повишена сърдечност да показва и описва особеностите на местността, много от които, според него, бяха свързани със събитията от 1315 година, преди битката при Банокбърн.
— Татко много чете шотландската история — довери Мери на Мъри за оправдание. — Има само няколко заплетени работи за Брюс, за Уолъс, или за другите, дето не може да не ви разкаже.
Приближаваха вече Ардфилан и Дъглас дръпна крачната спирачка, за да облекчи понито при спускането по стръмнината към стария град, който лежеше в дълбочината на брега на блещукащата в мъгливия залез Фърт. Те заобиколиха Еспланадата, навлязоха в мрежа от тихи малки улички и дойдоха до един магазин с единична фасада, с фирма с избелели букви от жълт бронз: „Джеймс Дъглас, хлебар и сладкар“ и по-долу с по-дребни букви „Снабдява сватбени тържества“ и с още по-дребни — „Основан в 1880 година“. Магазинът наистина имаше старомоден вид и едва ли бе рентабилен, тъй като на витрината нямаше нищо друго, освен един модел на нарязана сватбена торта, заобиколена от две стъкленици със захаросани бисквити.
Междувременно хлебарят бе прибрал камшика си. Той извика:
— Уили!
Живо, малко момче, с дълга престилка от брадата до петите, изтича от хлебарницата.
— Синко, кажи на леля си, че пристигнахме. След това ела да ми помогнеш при Сами.
С голяма сръчност Дъглас вкара понито през съседната тясна порта в просторен кръгъл двор.
— И така, стигнахме — извика весело той. — Заведи горе инвалида си, Мери. Ей сегичка ще дойда при вас.