— Съжалявам, мистър Мори, хер Щайгер е в Мюнхен.
— Кога ще се върне?
— В събота сутринта. Но ако работата е спешна, ще му телефонирам.
Мъри помисли бързо.
— Събота е много удобно. Определете среща в единадесет часа̀ предиобед.
— Много добре, мистър Мори. Аз лично ще съобщя на хер Щайгер.
Мъри се отдръпна от телефона с непредпазливо движение, което го накара да се свие от болка. Ядосан, че не намери Щайгер, той искаше всичко да се свърши бързо, наведнъж. Предишното му състояние на дълбока самоувереност и възбуденото му състояние бяха отминали. Той почувства копнеж по Кети: докосването на нейните устни, прелестния и насърчителен поглед. Като човек, който винаги се е радвал на самотата, за него беше необичайно това нежелание да бъде сам. Лошо, че мадам фон Алтисхофер беше принудена да си отиде — каква помощ му оказа тя в това напрегнато време! Мисълта за самотната вечеря не му хареса, още повече, че беше длъжен да се нахрани, за да може да стане рано сутринта. Мъри позвъни на Артуро, каза му да приготви един поднос и да му го занесе горе в кабинета, обясни, че ще го извика по-късно. После, като минаваше между купчини опаковани книги, той пусна радиото за вечерното предаване на Би Би Си. Напоследък беше така зает със собствените си работи, че не беше слушал новините. Но беше много закъснял, защото в момента един глас каза: „Това беше краят на новините.“
Мъри възкликна, затвори радиото и се качи горе, като си напомни да вземе витаминозните таблетки.
Глава XVI
Точно в десет на следното утро на вратата се позвъни и Артуро, с изражение по-загадъчно от обикновено, въведе мадам фон Алтисхофер в гостната, където Мъри, седнал на канапето пред отворения холандски шкаф, тъжно съзерцаваше колекцията си от китайски порцелан.
Като я поздрави и я помоли да го извини, че не я е посрещнал Мъри махна изразително с ръка.
— Безполезното робство на собствеността. Всичко това трябва да се опакова. Всяко парче е оригинал от К’ханг Хси и когато ги купих с толкова радост, съвсем не съм мислил, че накрая ще ми създават такива неприятности.
— Аз ще ги опаковам — каза Фрида тихо, — така че няма да ти досаждат. Но най-напред как е гърбът ти?
— Надявам се, че не е по-зле, въпреки че спах лошо. Струва ми се, че започнах някак необяснимо да накуцвам.
— Накуцване?
— На десния крак; когато вървя.
— Тогава трябва да се прегледаш веднага.
— Не — той отхвърли предложението. — Не може да бъде сериозно; ще изчакам още един ден.
Като откъсна поглед от шкафа, Мъри откри, че тя го гледа толкова загрижено, че трепна.
— Има ли нещо лошо, Фрида?
— Не, не — бързо каза тя, като се засмя пресилено. — Мислех само за твоята болка. Надявам се, че ще можеш да дойдеш на партито следобед.
— Какво парти?
— Как какво, у Леонора, разбира се.
— Не зная нищо за това.
— Сигурно си поканен. Всички отиваме. Целият кръг приятели. Трябва да има грешка, че са те пропуснали. Така че ще дойдеш с мен, нали?
Мъри прехапа устни, сърдит, че са го пренебрегнали в последния час и вече гледат на него като на безгласна буква.
— Премного съм зает, за да дойда. Както и да е, последното ми парти беше моята лебедова песен. Не ме интересуват повече глупавите безсмислици на Леонора.
— Съжалявам, приятелю мой. Знам, че за теб тук всичко е свършено и че трябва да търсиш общество там, където ще бъдеш, ако наистина е възможно да го намериш сред тези — тези нецивилизовани хора.
— Ще имам Уили и моята мила съпруга — отвърна остро Мъри. — А моята работа ще бъде да цивилизовам хората.
— И, разбира се, ще бъдеш много щастлив — съгласи се Фрида примирително. — Все пак, вие тримата ще бъдете една затворена група след интересната среда, с която си свикнал. Трябва да вървя и да привърша с книгите. По-късно, може би утре, ще се занимая с порцелана.
Какво й е, се запита Мъри, когато тя влезе в библиотеката. Вчера беше весело и оптимистично настроена, днес в жълтите й очи се четеше скрита меланхолия и тъга. Промяната в настроението й му беше съвсем необяснима.
Към обед той успя да се отдели от писалището си, където беше зает с всички неплатени сметки, и надникна в кабинета под предлог, че иска да види докъде е стигнала с работата си, а всъщност, за да установи дали настроението й се беше променило. Но тя изглеждаше още по-подтисната.