След като изпи набързо чаша чай, той отиде до телефона, взе поръчка за разговор с чужбина и даде номера на Фодърингей. Линията беше заета, но след десет минути го свързаха. Зарадва се много, когато самата Кети отговори: разбира се, тя е седяла до телефона да чака повикването му.
— Кети, ти ли си? Как си, скъпа моя?
— Много добре, Дейвид. И ужасно заета. Голям късмет, че ме случи. Току-що тръгвах за Единбург, просто на минутата.
Малко засегнат, Мъри каза.
— Какво направи?
— О, всичко… Приготвих се за път… Като теб, предполагам.
— Да, аз също бях зает. Денят вече наближава.
— Да, и съм толкова щастлива и развълнувана. Ще ти съобщя всички подробности, къде да се срещнем в Лондон, веднага щом намеря минутка свободно време да пиша.
— Очаквах от теб писмо, скъпа.
— Така ли, Дейвид? Мислех, че тъй като скоро ще бъдем заедно… и се тревожех за вуйчо Уили. Той имаше много висока температура, откакто пристигнахме тук, а тази вечер е задължен да изнася беседа.
— Жалко — рече Мъри доста небрежно, като мислеше за собствените си грижи. — Предай му моите най-горещи привети.
— О, ще му предам, Дейвид. А аз ще ти пиша довечера, когато се върна от Единбург.
— Не желая да те насилвам да ми пишеш, Кети.
— Но, Дейвид, скъпи… — гласът й секна, — сърдиш ли се?
— Ни най-малко, мила. Все пак ще ги кажа, че се чувствам доста самотен. Много се измъчих. Нараних си гърба. И през всичките изпитания копнеех да чуя нещо от теб, да ми кажеш само една думичка: че ти липсвам.
— О, много ми липсваш, скъпи… — гласът й секна и думите станаха неясни, — … просто толкова съм заета, и вуйчо Уили е болен… не мислех, че…
— Добре, добре, моя мила — каза Мъри омекнал от нещастието й. — Но ако Уили е много болен, ще може ли да тръгне на двадесет и първи.
— Ще тръгне, Дейвид — каза Кети с увереност, — дори ако трябва да го нося до самолета на носилка.
Много добре, че ще бъде в такова състояние, помисли Мъри доста ядосан, но после съжали за тази си мисъл, защото обичаше Уили.
— Предполагам, че си чула за битката, която е започнала в Касай?
— Да, и може да излезе нещо сериозно. Но, разбира се, ние го очаквахме. Сега, скъпи, наистина трябва да вървя. Мисля, че чувам автобуса. Вуйчо Уили е навън и ме вика да тръгвам.
— Чакай, Кети…
— Ако не тръгна, скъпи, ще пропуснем автобуса й вуйчо Уили ще закъснее за беседата. Засега довиждане, скъпи Дейвид, скоро ще бъдем заедно.
Кети беше отишла, или най-малкото беше принудена да отиде и го остави разочарован, с болезненото чувство, че е пренебрегнат. Колко незадоволителен беше разговорът, в който говориха толкова много за Уили и толкова малко за него. Не, не, не трябваше да разсъждава по този начин — Мъри бързо се засрами от недостойната си ревност. Кети го обичаше, бедното дете беше просто ужасно разтревожено и измъчено. А телефонните разговори винаги са си били незадоволителни. Той си каза наум тези извинения, но въпреки логиката, чувството, че е пренебрегнат продължи да го тормози цялата вечер.
Когато стана време за лягане, все още разстроен, той реши да вземе хапче за сън; нещо, което не бе правил седмици наред. Петнадесет сантиграма сонерил с чаша топло мляко щяха да го накарат да спи дълбоко най-малко шест часа. За нещастие, покоят му бе нарушен от един страшен и същевременно смешен сън.
Той лежеше на походно легло на непознато място зад стръмни, черни скали. Въздухът, изпълнен с бръмченето на насекоми, беше непоносимо горещ — влажната горещина на тропическа нощ. Навсякъде беше тъмно. Все пак той можеше да вижда слабо и постепенно усети присъствието на висока тъмна фигура на човек, който стоеше на няколко крачки от него и гледаше пред себе си. Човекът носеше жълтеникава риза, панталони със същия цвят и къси гумени ботуши. Макар че лицето му не се виждаше, Мъри позна, че човекът беше Уили. Той се опита да го извика и макар устните да образуваха думи, от тях не излезе никакъв звук. Изведнъж той видя ужасен три огромни животни, които се приближаваха отзад. Бяха лъвове, или поне по големина и форма приличаха на лъвове. Но във външния им вид имаше още нещо свръхестествено, което им придаваше толкова свирепост, че Мъри просто се парализира от страх. Зад тези зверове стояха прави една редица от туземци Абату, въоръжени с копия и силуетите им се открояваха в мрака. Мъри напразно се опитваше да стане. Той поиска да избяга от тази двойна опасност. Безполезните усилия го накараха да плувне в пот. Тогава, когато вече се предаде, човекът, за когото беше решил, че е Уили, започна да се смее и като събираше малки камъчета, замеряше от време на време с тях лъвовете, както малките момчета удрят наслука някоя улична котка. Зверовете спряха веднага, поколебаха се за момент, после отново започнаха да се приближават с ужасяваща стремителност.