Те се изкачиха по плитките, извити стъпала на външната каменна стълба в къщата над магазина, където от тясно преддверие се влизаше в гостна, мебелирана с износени плюшени мебели, с пердета с пискюли от същата материя. В центъра на стаята тежката махагонова маса вече бе приготвена за чая, а въглищата пламтяха примамливо зад решетката на камината, пред която уютно се простираше черна овча кожа с разрошена вълна. Дарки се освободи от ръцете на Мери и се настани върху кожата. Тя си бе свалила жилетката и най-сетне се чувстваше у дома си в спретнатата си бяла блуза.
— Седнете да си почива кракът ви. Аз за малко ще притичам долу. Тази вечер затваряме в шест. — И добави с оттенък на гордост: — Татко не е привърженик на търговията в събота вечер.
След като тя излезе, Мъри се настани удобно в стола, остро чувствайки странността на тази забулена в здрач, топла, чужда стая. Буца въглища падна тихо в огнището. От тъмния ъгъл се чуваше ритмичното тиктакане на старомоден часовник, който се забелязваше само по отблясъците на камината по бронзовия циферблат. Сините порцеланови чаши в китайски стил на масата също отразяваха светлината. Защо, по дяволите, бе тук, вместо да бъде упорито надвесен над учебниците на Ослър и Кънингам в тясната мансарда, където живееше? Беше предприел тази разходка, за да поизбистри главата си — това бе почти единствената отстъпка, която правеше в свободното си време преди да се заеме с тежката си еднообразна работа през дългия уикенд. Но преди последния изпит, който беше само след пет седмици, да си губи времето тук по такъв безполезен начин бе лудост. И все пак тези хора бяха толкова гостоприемни и храната на масата изглеждаше така дяволски примамлива. Поради своето безпаричие от седмици не бе ял на истинска маса.
Вратата внезапно се отвори и Мери се върна с поднос за чай, придружена от пълна, подпухнала на вид жена и висок, строен мъж на около 26–27 години, много изискан в тъмносиния си костюм и високата колосана яка.
— Ето още някои от нашите — се усмихна Мери. — Леля Мини и — тя се изчерви леко — моят годеник г. Уолтър Стодарт.
Докато говореше, се появи баща й с момчето Уили. След като хлебарят измърмори набързо молитва, всички насядаха на масата.
— Склонен съм да мисля — обърна се към Мъри с учтива усмивка Стодарт, на когото, докато Мери разливаше чая, леля Мини сервира най-напред и с голямо внимание от студената шунка, — че вие сте имали някакво непредвидено изпитание. Самият аз преживях нещо подобно по шосето за Лъс, когато бях момче. Кога беше това, чакайте… а, да, в годината на онова горещо лято. Бях едва на 13 години и растях буйно. Велосипед, естествено, за онова време, и пукване на гума. За щастие претърпях нещо не по-сериозно от ожулване на левия лакът, макар че това можеше да бъде и трагедия. Мога ли да те помоля за още малко захар, Мери, струва ми се, че вкусът ми клони по-скоро към трите бучки.
— О, извинявай, драги Уолтър.
Очевидно не само той, но и семейството гледаха на Стодарт като на личност с определена важност. След малко леля Мини, която беше неговият главен почитател, повери на Мъри с шепот и фъфлене настрана, че Уолтър бил син на чиновник в градския съвет с прекрасно положение в счетоводството на отдела по газификация — чудесна находка за Мери, допълни тя с многозначително самодоволно кимване.
Всичко това заинтригува Мъри и възбуди чувството му за хумор. Измъченото маниерничене на Уолтър, неговата снизходителност към Дъгласови, проявявана с цялата неприветлива настойчивост на провинциалния бюрократ, дори щраусоподобните конвулсии на дългата му, тънка шия, когато пиеше чая си — всичко обещаваше да бъде забавно. Докато отдаваше щедро дължимото на хубавите неща на масата, Мъри се забавляваше да обработва Стодарт, като гъделичкаше леко суетността му. А в същото време рисуваше положението си за равностойно като разказваше колоритно някои от по-интересните моменти из своята работа на патронажен лекар в лечебница. Не след дълго той бе удостоен с признаците на нарастващата почит на Уолтър. И наистина, с привършване на вечерята, Стодарт извади златния си часовник, отвори го с щракване, — това бе друг, но не по-малко употребяван номер, след което облагодетелства Мъри с озъбена усмивка.
— Съжалявам много, че се налага да ви напусна толкова скоро. Ще придружа Мери до благотворителния концерт, иначе бих бил очарован да остана още малко във вашата компания. Но имам предложение. На мнение съм, че ще бъде крайно неправилно да превозите вашия мотоциклет до Уинтън без билет, между капките — както се казва, — по начина, който ми спомена Мери. Това би ви изложило на най-различни неприятности и наказания. Най-сетне Северните британски ж.п. линии не са изработили правилника за нарушителите ей тъй, напразно. Ха, ха! Та това, което предлагам, е — той се усмихна гостоприемно на всички наоколо — нашият приятел Мъри да си набави повредената част в Уинтън, да се върне тук следващия уикенд, да постави частта и сам да откара машината обратно. Това, естествено, ще ни предостави възможността да се видим отново с него.