Неудържимият възторг на Артуро беше допълнително утешение. Такава лоялност, каква дълбока преданост, мислеше Мъри, като се качваше по стълбите. И от страна на Елена също, и двамата бяха така здраво свързани с него.
Гледайки нагоре със странно изражение, Артуро го проследи как влиза в спалнята, после се обърна и отиде в стаите за прислугата. Елена му хвърли поглед, пълен с надежда. Той кимна утвърдително с изразителна гримаса.
— Права беше. Германката го е впримчила. Пипнала го е за юздата.
— Богородице — възкликна Елена и продължи на неаполитански: — Обезумял старик!
— Такъв си е, няма що — съгласи се Артуро. — А как ще страда!
— Но и ние с него — рече Елена мрачно. — Тази мръсница ще дебне за парите като швейцарски данъчен агент. Край на търговийката ни, щом сложи лапите си върху сметките.
— Все пак, по-добре така, отколкото да замине. Все ще можем още да го подоим.
— Няма сега да му правим поклони, я!
— Съвсем, нарязал се е до козирката — Артуро отиде до долапа, извади една бутилка и я отвори.
— Не съм виждал човек, с който така лесно можеш да се справиш.
— Все пак с нея си отваряй очите.
— Знам си работата! При това трябва да го изсмучем колкото можем, докато не е станало късно. Преди тя да го е изцедила, онази пиявица ще го остави по бели гащи.
— Тая хубостница ще му вземе здравето — каза Елена многозначително.
С това предричане за пълното изцеждане на мъжествеността от техния господар те се спогледаха и избухнаха в гръмогласен смях.
Глава XIX
Три дни след това, в сряда късно следобед, удобният „Хъмбър“, изкалян от пътуването, се плъзна незабелязано през селцето Шванзее, зави скришом в познатия път с акациите и спря пред вилата на Мъри.
— Е, ето ни най-после, Фрида! — Той беше махнал шофьорските си ръкавици и декларира свършения факт с поздравителна усмивка, после си погледна тежкия часовник и добави: — И точно навреме.
Сполучливата дискретност по отношение на сватбата също го радваше. Всичко стана така, както го предвиждаха. Мъри скочи от мястото си, бързо заобиколи колата и като предан съпруг, грижливо помогна на жена си да слезе.
В същото време вратата на вилата се отвори и Артуро се показа, като се приближаваше с открита усмивка за добре дошли.
— Всичко ли е в ред? — попита Мъри настрана, докато слугата вадеше куфарите от багажника.
— Съвсем в ред, сър. Подредихме салона, и китайският порцелан отново е сложен. Но библиотеката и другите стаи ще отнемат повече време.
— Ще имаш време! Утре тръгваме на дълго пътешествие.
Мъри като че се подвоуми и продължи.
— Няма ли някакво известие за мен?
— Не, сър.
Беше му невъзможно да потисне неволната въздишка на облекчение. Беше се опасявал от възможността за последен телефонен разговор, или някакво отчаяно писмо, което да го чака. Обаче Уили и Кети бяха тръгнали без да се обадят, точно така, както беше предрекла Фрида — бяха заминали в мисията при работата си — тяхната — не неговата, тя никога не е била негова. — Да, тяхната спасителна работа, която с всичките си сложности, трудности и опасности щеше да ги погълне и да накара Кети бързо да го забрави. Колко е бил заблуден да си въобразява, че е можел доброволно да свърже бъдещия си живот с онова мило, отдадено на вярата момиче, и все пак, колко разумно проумя грешката си в неин и свой интерес преди да е станало твърде късно. Вече нямаше да си представя нещата в глупава идеалистична светлина, нито пък да се стреми към духовни фантасмагории. Благополучно женен за една зряла, изключителна жена, Мъри изпитваше топло чувство на сигурност, като че ли беше стигнал края на дълго пътуване.
— Артуро, донеси бързо чая — каза той, като последва Фрида в гостната. Настани се до нея на честърфилдския диван и огледа стаята. Да, всичко беше подредено — точно както преди — тази дума сега имаше определено историческо значение както „Преди и след Христа“! Означаваше разликата между неговото „преди“ и „след“ избавителния период в живота му.
Картините му изглеждаха още по-красиви и привлекателни от когато и да било. Господи, как е помислил, че би могъл някога да пътешества без тях! Среброто светеше, порцеланът, наскоро измит и подреден, блестеше при светлината на приятния огън от пращящи кедрови дънери.
— Не е ли това прекрасно? — той й се усмихна нежно. — Да се върнем заедно, като се справихме с всичко така умно.
— Но, разбира се, Дейвид. Ще видиш, че винаги се справям добре! — Тя доволно кимна. — Ще го разбереш после, когато се установим в Зеебург.