— Да — съгласи се той неохотно. — Предполагам, че има нещо вярно в това. Все още…
— Така… нуждата да бъдем заедно ще стане още по-голяма, ако се въздържаме. Обещавам ти да бъда чудесна в Монтекантини. Фрайхер, моят покоен съпруг, беше силен мъж в леглото, но въпреки това винаги му отговарях с равна сила. Понеже сме женени, мога открито да говоря за тези неща. А сега ще се кача горе. След дългото пътуване трябва непременно да се измия.
Когато Фрида излезе от стаята, Мъри постоя полузадрямал пред огъня и упивайки се от аромата на горящия кедър. От време на време съзнанието му беше абсолютно празно; после, като се поокопити, той се усети за миг съвсем отпуснат. Минаха пет, десет, петнадесет минути. Какво правеше Фрида горе? Къпеше ли се? Не му се хареса намекът по отношение на покойния барон и съпруг, но това поне показваше, че тя не беше студена жена. Мъри сънливо си мислеше за пълните й гърди, за гъвкавите й богати бедра. После разсеяно, както беше с повишено настроение, той си спомни за закъснялото писмо. Колкото и неприятно да му беше, той дължеше на Кети прочитането и пазенето на писмото като последен мил спомен. Извади го от джоба си и след като разгледа отново плика и се увери, че датата на печата е същата, смело го отвори.
Докато се занимаваше с това, Мъри чу, че се звъни на вратата в градината. Той се изправи изведнъж, като се молеше на небесата да не е гост. Ако някой от техните приятели, особено Стенч, ги откриеше точно в това време, щеше да ги затрудни страхотно и фактически щеше да развали всичките им планове за тайното пътуване. Трябваше да предупреди Артуро да каже, че го няма в къщи. Но вече беше късно, слугата отваряше вратата.
Мъри стана, дръпна пердетата на страничния прозорец и погледна към тъмното шосе. Никаква кола — не можеше да бъде гост, трябва да е някакъв продавач или амбулантен търговец. Нямаше защо да се тревожи. Все пак разговорът на вратата доста продължи. Напрягайки слуха си, той чу Артуро да казва умолително:
— Моля ви, ако почакате тук, ще отида да видя.
— Но няма нужда да проверявате — отговори едно тънко гласче с напрегната настойчива нотка. — Той ме очаква. Ще вляза направо.
Сърцето му се сви. Боже мой, мислеше той, не може да бъде! Сънувам ли, или съм луд! Инстинктивно направи няколко крачки назад. Безполезно отстъпление.
В хола се чу шум от бързи стъпки и в следващия миг Кети застана пред него.
— Дейвид! — извика тя с истинско облекчение. — Помислих от Артуро, че те няма. — Цялото й тяло изглежда се стремеше към него, после тя изтича напред, прегърна го и сложи глава на гърдите му.
Мъри беше смъртно бледен, с лице изкривено от ужас и изумление. Това беше кошмар, нещо нереално, не можеше да бъде истина. Стоеше вцепенен, неспособен да говори.
— О, Дейвид, скъпи Дейвид — продължаваше да шепне тя. — Колко съм щастлива, че отново съм при теб.
Мъри стоеше ням, устата му се беше схванала. Накрая пое дъх и каза:
— Кети… какво… защо си тук?
— Защото си ми нужен… много, много повече… — Все още притисната до гърдите му, тя го погледна с недоумение. — Нали знаеш, че вуйчо Уили ме изпрати?
— Уили? — повтори той като папагал.
— Не получи ли писмото ми?
— Не… Да… едва… не бях тук.
— Тогава не знаеш! О, Дейвид, колко е ужасно! Цялото представителство на мисията е унищожено, изгорено до основи! Имало страхотно нападение на въоръжени терористи. Бият се навсякъде и почти всички от нашите хора загинали. Цялото дело на вуйчо Уили, двадесетгодишният му труд, всичко е унищожено! — Сълзи течаха по бузите й. — Вуйчо Уили замина да види този ужас, ако му позволят да се добере дотам. Но той знае, че всичко е свършено. Не ме пусна да отида с него. Съвършено е съсипан. Мисля, че трябва да се откаже. А за мен, вече няма какво да правя там… Сега… ми оставаш само ти, Дейвид. О, и благодаря на бога за това. Но мисля… мисля, че си загубих ума по теб.
— Това е… ужасно, Кети! Голям удар! Ако само знаех…
Тя го погледна с чист, недоумяващ поглед.
— Но, Дейвид, защо не дойде на летището? Сигурна бях, че си получил писмото, в което всичко ти бях обяснила!
— Да, точно така… просто… така е трудно… понеже не бях тук.
Мъри едва ли знаеше какво говори и Кети беше започнала да го гледа странно, нервно, с внезапна загриженост на умореното си слабо личице.
— Дейвид, нещо лошо ли е станало?
— Нищо, освен… всичко е така злополучно… така непредвидено.