— Много хубава идея — засия Мери. — Защо, дявол да го вземе, не се сетихме.
— Ние, Мери? — отправи въпрос Уолтър като постави отново с достойнство часовника в джоба си. — Мисля, че…
— Да, ти си умен момък, Уолтър! Не знам какво бихме правили без тебе — намеси се малкият хлебар и иронично намигна на Мъри, което показваше, че той съвсем не споделя преобладаващото мнение за способностите на Стодарт. — Ела на всяка цена, момко, ще бъдеш наистина добре дошъл.
Така бе решено, и когато Мери стана, за да сложи шапката и палтото си, хващайки подадената й от Уолтър ръка, за да я отведе на концерта, тя се усмихна през рамо на Мъри.
— Ще ви видим другата събота, така че няма да казвам довиждане.
— Аз също — поклони се Уолтър. — Надявам се, че ще имам удоволствието да бъда между вашите познати и в бъдеще.
Половин час по-късно Мъри тръгна за гарата. Уили, който бе слушал със светнали очи неговите разкази за болницата, настоя да го придружи.
Глава II
Квартирата на Мъри бе една малка стая на тавана на сграда, близо до Блеирлоу Докс.
Околността, заобиколена от неизползвана площ за изхвърляне на смет, известна под местното име Типс, беше, без съмнение, една от най-бедните в Уинтън. Дрипави, рахитични деца играеха на разкъртените, изподраскани с тебешир тротоари, докато жените седяха на клюки само по шал и боне пред полуотворените пътни врати. На всяка улица имаше кръчма или магазин за риба и пържени картофи, а през мъглата на Клайдсайд стърчаха непреодолимо трите бронзови топки на собственика на заложната къща. Откъм реката свиреха влекачи, а откъм доковете идваха непрестанни удари на чукове. Наистина околността не беше приятен курорт, но ако човек прехвърли Блеърхил и отиде в Елдънгроув, тогава разстоянието до университета и Западната лечебница не беше далеч и пеша. Най-вече беше евтино.
Краткото, макар и поразяващо описание на живота си, което Мъри бе изложил пред хлебаря Дъглас, беше в някои отношения, макар не във всичко, истина. Първите 12 години от живота му като единствено дете на непривилегировани, средна ръка родители бяха нормални, никога охолни. След това баща му, местен агент на Каледония Иншурънс къмпани в Овъртън, се разболя от инфлуенца, която бе хванал — така смятаха — при обиколките си от къща на къща. Цяла седмица жена му се грижеше за него, но положението му се влоши. Извикаха специалист и диагнозата бе изменена на тифусна треска, но малко преди това тя също се бе заразила от болестта. Още същия месец Дейвид се намери изхвърлен при далечна роднина — овдовяла братовчедка на майка му, една извънредна тежест, едно нежелано дете. Четири години наред младият Мъри без съмнение бе изстрадал пренебрежителното отношение. Ядеше горчивия хляб на зависимостта, но на 16-годишна възраст една образователна полица, благоразумно поддържана от баща му, беше влязла в сила. Тя не беше голяма; стигаше само за таксите и за хляба му, но тъй или иначе — стигаше. И с помощта на един мил учител, който забеляза необикновените възможности на своя ученик, той бе приет в медицинския факултет на Уинтънския университет.
Но този дар на провидението бе нещо, което Мъри от съображения за целесъобразност или природна склонност към драматизиране на собствените си усилия, понякога за удобство, забравяше. Неувереният му чар предразполагаше повечето хора да спират погледа си върху него. Бе изгодно и често пъти полезно да намеква, когато се случеше да го притиснат в ъгъла, за да избягва неудобни положения, в които бе поставян, за униженията, които бе понасял — да пощи бълхите от крачолите си, да използва обществените клозети до главния вход, да пере сам ризите си, да яде пържени картофи от мазния вестник и да се поддържа само от героичното решение да се изтръгне от тълпата и да се добере до върховете.
Трябваше да признае, че имаше и по-добро — понякога обеди в дома на приятеля му Брайс, или благодарение благородството на някои от чиновниците на лечебницата случваше се да получи и гратис за театър или концерт; а веднъж през лятната ваканция бе прекарал забележителна седмица в крайморската вила на своя професор по биология. Разбира се, той извличаше всичко, което може от тези благоприятни случаи не само с изобилните благодарности, които сипеше, когато направеха нещо за него, но и с някаква особена трогателна искреност, която предизвикваше доверие и състрадание. („Много мило от ваша страна, сър, да ми направите място“ или „Много ти благодаря, моето момче!“) С този скромен, самопренебрегващ се израз и тези чисти, откровени очи, кой можеше да не го хареса? Той бе така всецяло искрен. Истината е, че когато бе в настроение, вярваше на всичко, което казваше.