— Тогава, върви.
Фрида го отряза като с нож. Погледът в жълтите й тесни очи накара Мъри да се изчерви и да отстъпи.
— Не — каза той, — ти си съвсем права. Няма да е разумно.
Отново настъпи мълчание. После Фрида твърдо сложи ръка на рамото му.
— Моля те, бъди малко мъж. Тя е млада и ще го превъзмогне, както майка си. Можеш да си позволиш да й отпуснеш издръжка и то голяма сума. По-късно трябва да й я пратиш юридически оформена, както е редно.
— Да, права си — лицето му леко се проясни. — Това мога да направя, благодаря на бога, и ще го направя! Ще я обезпеча за цял живот. Но, Фрида… — Мъри се подвоуми и след кратко размишление каза умолително. — Не искам довечера да бъда сам.
Тя го наблюдаваше почти с клиническо любопитство, и като че се канеше да му откаже, но после омекна.
— Добре тогава, макар че трябваше да те накажа. Ще остана. Ще се качиш горе и ще се изкъпеш. После ще си легнеш, защото си уморен. Ще кажа на прислугата да ти донесат нещо за ядене. След това ще дойда.
Мъри я погледна.
— Бог да те благослови, Фрида.
Тя почака, докато той изкачи стълбите; после мина през гостната и излезе на терасата. Луната светеше слабо зад разпокъсаните облаци. Беше топло и снегът върху тревата беше станал мръсно жълт. Влажна, чувствена миризма на листа изпълваше въздуха. Фрида се обърна към езерото. Да, параходчето се виждаше като малък фонтан от светлина, приятен и бляскав, вече на път, далеч към Мелсбург. Тя чу слабото бръмчене на машините. Кети трябва да е успяла да се качи. Фрида се обърна и погледна към малкия кей. Всичко беше тихо и пусто. Единствената жълта лампа, която стоеше запалена през цялата нощ, осветяваше самотната дървена пейка. Беше празна.
Глава XX
Мъри се стресна болезнено в неспокойната си дрямка и отвори очи, объркан сред непозната тъмнина. Къде беше? И защо е сам? После, през потиснатото му съзнание, първият му смътен проблясък му даде унизителния отговор.
Господи, беше страшно като не успя да намери утеха в обятията на Фрида! Тя се беше мъчила да му помогне. Първо с желание, после с окуражителни думи, и накрая с досадно търпение. Напразно — той не можа. След това, жестоко изморена от безуспешните му усилия, тя беше казала с тон, който криеше презрение, но не и огорчение или тревога:
— И двамата се нуждаем от почивка, ако ще пътуваме утре сутринта. Няма ли да бъде по-разумно, ако се преместиш в друга стая?
Затова беше тук, в гостната — почти гост в собствения си дом. Защо страдаше Мъри, защо обичайната му обилна чувственост го беше изоставила? Да не би внезапният шок от появяването на Кети да беше предизвикал депресивна импотентност? Такава вероятност не беше изключена — едрата жена в старинното му легло, мускусовата й миризма и мускулестото й телосложение бяха събудили парализиращите образи на стройното младо тяло, което веднъж беше притежавал: Кети, която така лесно би могъл да я има, и която безнадеждно загуби.
Кети!… Проснат по гръб, той стенеше. Ако само не беше я изпуснал, всичко щеше да бъде така, както той беше го желал. О, боже, какъв глупак излезе той със своето малодушие и стремеж към съчувствие; да се ожени за Фрида! Тя го беше впримчила: той беше лапнал стръвта, куката, влакното и сачмата и сега лежеше на сухия бряг и се душеше. И как хитро го беше подвела: отначало с онова смирено съгласие за пътуването му, поздравленията, любезно предложената помощ; после постепенно растящото съмнение, което увеличи страховете му; и накрая, когато беше достатъчно сломен, това решително предложение, по-скоро заповед, да се ожени за нея. Смазан, той призна нейната сила. Тя щеше да го притежава тялом и духом.
Господи, какво ужасно положение! Изпълни го безсилен гняв, последван от пристъп на презрение към себе си. Бликналите сълзи изгаряха очите му при мисълта за неговата невярност към Кети. Всъщност това не беше умишлена измяна, каза си той, а просто моментно отклонение, грешка, заради която той беше вече наказан и която накрая щеше да компенсира.
Компенсация — това беше все още магическата дума, ключът на разрешението. За нищо на света не трябваше да загуби връзката с Кети. Без значение е това, което се случи, той беше все още отговорен за нея. Тя беше неговата най-голяма грижа, както и той за нея. Той трябва, да, веднага трябва да я потърси. Необходимо беше едно обяснително писмо, изпълнено с разкаяние, в което не само да изкаже намерението си да я обезщети материално, но и да изрази надеждата, че когато скръбта бъде изместена от съжалението, ще могат отново да се срещнат. Той щеше да излее сърцето си в това писмо, и тъй като заминаваха с Фрида рано сутринта, трябваше да го напише сега. Един слаб, неясен лъч проблясна в мрачната перспектива на неговото бъдеще. Винаги имаше надежда — човек никога не трябва да се предава; още повече, че парите, с които разполагаше, му даваха неограничени възможности. Може би с течение на времето всичко щеше да се оправи. Мъри започна даже да си представя, макар и смътно, че урежда чрез приятели развод, който щеше да го освободи. Разбира се, той можеше да разчита за прошка от страна на това скъпо дете.