— Добър вечер, майн хер! — почтително, почти извинително заговори собственикът на кея, тъй като Захт беше муден и тромав човек и винаги мълчеше. — Имаме неприятност там долу и дойдохме да се посъветваме с вас, въпреки че не искахме да ви безпокоим. Една млада жена…
— Не, не, невъзможно… — каза Мъри едва поемайки дъх.
— Уви, така е! Току-що я намерихме.
— Но как…? — Той нищо повече не можа да каже. Блед и замръзнал на мястото си, Мъри беше престанал да диша.
— След нощния рейс чух плясък, подобен на плясъка от скачаща риба. Не се замислих върху това. Но когато направих последната си обиколка на кея, видях, че във водата плува една чанта и дамска кафява шапка. Помислих за разумно да алармирам полицията. — Той погледна към Захт, който кимна утвърдително. — Извадихме лодките и след като претърсихме всичко внимателно, точно след два часа намерихме младото момиче; разбира се, мъртво! — Той спря с почтително съчувствие. — Страхувам се, че момичето е… може би ваша близка… Младата англичанка, която дойде този следобед с корабчето в пет часа̀.
Мъри се дръпна ужасѐн, като ги гледаше втренчено. После изведнъж истерично закрещя.
— О, господи, не може да бъде! Но да, една млада лейди… тя дойде… Кети… Кети Ъркърт… моя близка, както казвате, дъщеря на една стара, много скъпа приятелка. Тя ни напусна, тичайки, тичайки да хване последното параходче.
— Ах, така — каза Захт и бавно кимна, защото вече му беше станало ясно. — Тя е тичала в тъмното. Вероятно, или по-скоро сигурно излиза, че това е нещастен случай.
Като на сън, Мъри гледаше ту единия, ту другия и се хвана за възможността да оправдае себе си, зашеметен да намери изход от сполетялото го страхотно нещастие.
— Но какво друго би могло да бъде? — той се напрегна да даде известно обяснение. — На път за родината си тя пак се отби да ме види… Набързо… да ми каже сбогом. Тя беше болногледачка, разбирате… съвършено подготвена… напълно опитна болногледачка… и възнамеряваше да работи с вуйчо си в Африка… Той е мисионер. Исках да я изпратя с колата… но тя имаше билет и предпочете параходчето. Сигурно се е подхлъзнала, изгубила е опора под краката си… нали валеше, а топящият се сняг е много коварен… и сега… — Мъри закри с ръце лицето си.
— Това ви причинява скръб, хер Мъри — рече собственикът на кея. — И ние нямаме желание да ви създаваме неудобство. Но вие бихте ни помогнали. Хер Захт казва, че само ако дойдете да идентифицирате тялото, тогава може да изготви своя отчет.
— Да, разбира се… ще дойда! — В тона му се долавяше желание да им помогне и да сътрудничи.
— Първо, трябва да си облечете по-топли дрехи, за да не простинете. Ще почакаме тук, докато се приготвите.
Мъри беше забравил, че не е облечен. В гардероба в хола той намери едно палто, кепе и шал и чифт ботуши с филцова подплата. Бързо се върна и тримата тръгнаха надолу по пътеката. Все още шокиран, той инстинктивно играеше своята защитна роля, обаче щом приближиха малкия кей, където мълчалива група от хора стоеше събрана вън от ниския дървен навес, Мъри не можа да потисне тръпката на вцепеняващ и безмълвен ужас.
Групата мълчаливо се раздели, когато наближиха. Влязоха в голата чакалня; върху намазаната с борова смола маса, под единствения електрически фенер беше поставено тялото. Нямаше чаршаф; тя лежеше полупокрита със сакото на един рибар. Захт внимателно го дръпна. Отначало Мъри не можа да погледне. Стоеше като замръзнал. Това беше премного. Чувстваше, че силите му бяха напълно изчерпани и няма да го понесе. Беше впил безизразен поглед към долния край на масата; виждаше само износената подметка на една малка кафява обувка и чуваше бавното равномерно капене на вода от по-горния край на масата. В стаята имаше миризма на гъсти изпарения от парафинови лампи и застоял дим от цигари. Като премести погледа си на по-сигурно място, той видя на пода пепелник с щемпел на мелсбургско пиво. Беше пълен с угарки. Но собственикът на кея му говореше; Мъри трябваше да погледне тялото, защото в противен случай щяха да почнат да мислят, че нещо наистина не беше в ред. Бавно и с голямо усилие той вдигна и изви глава, и като все още се пазеше да погледне лицето, бързо и сдържано огледа трупа.
Пълната й неподвижност беше изумителна, и необичайната й незрялост също. Бог му беше свидетел, че той имаше причина да знае колко малка и крехка беше тя, но никога не беше си я представял така, така млада, както я виждаше сега! Пропитите с вода дрехи очертаваха тънкото й тяло — оформяха нежните гърди, разделяха стройните крака и открито показваха между тях деликатната изпъкналост на Венериния хълм — терминът неволно му дойде на ум — все пак беше лекар — и всичко, всичко това във вкочаненото безсрамие на смъртта. Един от чорапите й се беше смъкнал и нагънал около глезена, едно копче от блузата беше разкопчано; едната ръка, дланта на която беше обърната нагоре, като че искаше да вземе нещо; просмуканата от вода кожа, вече избеляла, висеше над ръба на масата.