Незабележима конвулсия разтърси Мъри при мисълта, че това най-после трябва да се свърши и той с усилие погледна лицето й. И не можа да отмести поглед. Обърнато към светлината, лицето беше сбръчкано и зеленикаво, сините устни сплеснати и разделени, мократа коса, дръпната от челото, падаше на влажни кичури около тънката шия, и от тези кичури водата продължаваше да се изцежда и да капе на пода. Почти неузнаваемо в мъртвешката си грозота, лицето беше обвито със странна непоносима загадка. Най-тайнственото и най-непоносимо в нея бяха очите й, още отворени, безизразни, загледани направо в него. В неизмеримата им дълбочина изведнъж, в миг на просветление, Мъри видя себе си, такъв какъвто беше, без илюзии, гол пред строгия поглед на провидението.
— И тъй? Това е малката английска лейди, нали? — Думите бяха изречени с нисък тон на съчувствие.
Мъри се извърна и потвърди с бавен, меланхоличен жест. Откритието, което беше направил пред себе си, би трябвало да го направи неспособен за нищо, но навикът и шлифованите от години маниери бяха оставили дълбока следа.
— Уви, това е истината — изрече думите ясно и отчетливо. — Много ме боли, за да мога да говоря. Мъртва, така изведнъж… толкова млада! Само злополука може да бъде обяснението. Видяхте ли обувката, подметката — изтъркана и гладка? Върху влажните дъски на кея, плъзгавият ръб…
— Да, винаги е опасно в такова време — собственикът на пристана искаше да се оправдае. — Но не ми е възможно да го изсуша.
— О, за бога, само дано не е страдала!
— А, не е — рече грубо Захт, като се мъчеше да любезничи. — Ледената вода убива бързо.
Той си извади бележника.
— Добре, вие искате подробности — каза Мъри и като стоеше изправен, той спокойно съобщи името, възрастта и националността й, докато Захт вписваше данните в разръфания бележник с навлажнения край на молива.
Когато това приключи, собственикът на пристана си позволи да стисне съчувствено ръката на Мъри…
— Не ви е добре, хер Мъри, елате да пиете едно кафе.
— Много сте мил, благодаря, но не мога — той се обърна към Захт. — Нали свършихте вече с мен? Мисля, че повече не съм ви нужен.
— Засега, не. Обаче ще трябва да ви повикаме при аутопсията.
— А, следствието… — рече Мъри тихо. — Считате, че ще бъде необходимо?
— Това ще бъде само една формалност, хер Мъри, но такъв е редът. Случаят трябва да се отбележи в регистрите на кантона.
— Разбирам — той се отдръпна, — мисля, че имам правото да платя разноските за погребението.
Имаше ли нещо повече да каже? Очевидно не. Мъри се ръкува с двамата и излезе без да погледне трупа.
Макар че вървеше бавно, за да пести силите си, нещо го душеше и не можеше да си поеме дъх, докато се изкачваше нагоре. Потеше се, въпреки студа, и чувстваше как потта тече от подмишниците и отдолу под колената. Мъри се потеше от страшното и безполезно усилие да излъже себе си. Все в духа на обичайната лъжа, внушителното лице, грандиозната фасада! Сега Мъри знаеше истината, самата истина за себе си. Всичко, всичко, партито за Уили, годежът му с Кети, смелата обява за заминаването му в Африка. И сега, само след няколко дни, той все още беше тук, женен за Фрида, а Кети мъртва! Господи, какво ще си помислят хората? Клюките, скандалът, отвращението, което ще изпитват към него. Мъри не можеше да избяга от това. Този път — не! Не би могъл да замине сутринта с Фрида, да се измъкне и да забрави всичко. Трябваше да остане за следствието, да стои, докато всичко приключи, и после да понася омразното обвързване с Фрида, която никога нямаше да го остави, а жестоко щеше да го смаже и да го направи свой верен роб. И всичко това, когато той можеше да има Кети, когато точно в този момент тя щеше да бъде жива, топла и любяща в обятията му.
В конвулсия на безкрайно отчаяние Мъри стисна зъби и увисна на парапета на пътеката, за да не падне. Това беше лош сън, кошмар, и той беше безсилен да разбере как се случи всичко. Беше имал добри намерения, беше се мъчил така упорито, беше желал да направи на всекиго добро. Той дори не можеше да сгази мравка. Не би трябвало да го винят, ако, с най-добри намерения, беше надценил силите си, беше се провалил и беше принуден да се оттегли. Това не беше умишлено предателство, просто момент на… не, беше го казвал преди, повече нямаше смисъл! Просто нямаше да му помогне. Внезапното просветление, когато беше впил поглед в тези безжизнени очи, беше разрушило образа, който той сам беше имал за себе си. Празната черупка беше счупена и нищо не бе останало. Унищожавайки Кети, Мъри беше унищожил себе си.