Сред руините, яснотата, с която той видя страшната безплодна измама на своя живот, беше изумителна, стереоскопична, с четири измерения. Всичко, което беше станало, беше само негово дело, то не произлизаше от случайности, а от нещо вътре в него, вечната му склонност да избира пътя, който той смяташе за най-изгоден за себе си. Гениален в бягството от отговорностите, тревогите, неприятните последствия, Мъри видя във внезапен пристъп на разум, че просто беше стигнал до логическия си край. И все пак, такъв хубав мъж, чаровен, ерудиран, покровител на изкуствата! Колко често беше чувал и беше ценил тези похвали. Жалко, че всичко това беше отишло — или скоро щеше да отиде по дяволите: репутация, обществено положение, свобода, щастие, надежда в бъдещето и, разбира се, вярата в самия себе си! Странна, почти успокояваща логика завладя съзнанието му. Той кимна два пъти в пълно съгласие. Беше затворен, беше притиснат в ъгъла и нямаше изход.
Мъри стигна върха на хълма и спря изтощен, но необяснимо защо, по-трезв от когато и да било. Каква гледка и каква великолепна нощ! Едва доловимото потрепване на въздуха, луната, отново пълна с живот, плъзнала сред облаците, леката мъгла, издигаща се над езерото, невидимата нощна лодка, която пълзеше някъде в далечината. Мислите му блуждаеха. Някога един човек му беше казал: лазенето е най-ранният му детски спомен. Кой? Беше забравил. Щеше да бъде интересно да го запита какво е искал да каже с това. Мимолетни образи, възпоминания от собственото му минало набъбваха в съзнанието и после избледняваха. Да казват каквото искат, но той не беше живял скучно. В градината изкрещя бухал. Изведнъж Мъри видя таралеж; малката кафява топка, която се движеше подир собствената си сянка, прекоси тревата, с отчайващо бавна скорост. И ето ти сега един таралеж: стана му приятно и почти се засмя, като си спомни как Вилхелм беше ругал малкото животно заради плитките дупки, които бе рило. В същия миг Мъри загуби мисълта си, после изведнъж разбра къде се намира.
— Cercis siliquastrium24 — прошепна Мъри. — На изток употребяват листата му за салата.
Да, през лятото това беше великолепно дърво; полюшваше пурпурночервените си висулки, които се ронеха и оцветяваха тревата. Той винаги е имал поетична душа.
Мъри престана да мечтае и както стоеше под разлюлените клони на дървото, изведнъж вдигна глава и погледна нагоре. Люлката с дългите въжета се полюшваше леко от ветреца. Изкусително движение, което го опияняваше. Мъри следеше нежните движения на фона на луната и просто не можеше да откъсне погледа си. Едва доловимото ритмично скърцане на металните скоби започна да тактува някаква мелодия в съзнанието му. Усещането му за реалност беше изчезнало, очите му виждаха миражи. Той започна да разбира всичко по един странен и интересен начин. Това необикновено спокойствие беше най-прекрасното усещане, което някога бе изпитвал. И ето че той си заговори на ум, кратко и поверително, като внимателно обмисляше думите: удовлетворение, пълна реабилитация, последна присъда; прощаване на цялата вина, възвръщане на идеалния му образ.
Той стоя така дълго време и се усмихваше вътрешно, като предварително изпитваше радостта на триумфалното си освобождение, докато не реши, че е дошло време да го осъществи.
Следващата сутрин, малко след седем часа̀, по нареждане на новата господарка, Артуро отиде в гостната, почука на вратата и внесе подноса със закуска; току-що изстискан портокалов сок, препечен хляб, варени яйца, планински мед и великолепното кафе „ала Тосканини“, налято в сребърен термос. Въпреки че Артуро страдаше и беше вече почти убеден, че не ще може да остане в този дом, той все пак каза „добро утро“ и сложи подноса на специалната кръгла масичка до прозореца. После дръпна подплатените с коприна завеси и бутна капаците на прозорците в автоматичните им легла.
Утрото беше студено, сиво поради мъглата; свежият въздух наля очите му със сълзи и главата му още бучеше от пиенето миналата нощ. Той се канеше да затвори прозореца, когато изведнъж замръзна на мястото си и се чудеше дали е на себе си. Втренчи се в мъглата без да вижда ясно, но продължаваше да бъде в плен на необикновен мираж. Артуро се извърна бавно и видя, че леглото беше празно. Дъхът му пресекна. Той отново се обърна, още по-бавно, после конвулсивно се олюля назад и събори подноса с трясък. Лекият ветрец от езерото беше раздвижил прозрачната омара и почти я беше разсеял. Сега Артуро видя съвсем ясно какво виси на дървото.