— Непременно ще изложа целия случай пред баща ми.
— И какво ще направи той? — запита Уили. — Ще им накриви шапката.
Завръщането бе печално и мълчаливо. Беше започнало да ръми и те седяха в салона. Лекувайки обидата си, Уолтър най-сетне прекрати своя монолог, а Мери, която се взираше съсредоточено пред себе си, не проговорваше ни дума. Уили бе завел Мъри да му покаже машините.
В Ардфилан Уолтър, с вид на човек, който прощава, предложи ръка на Мери. Те стигнаха пеш до фурната и двора, където Мъри запали мотора си.
— Е — протегна навъсено ръка Уолтър. — Предполагам, че няма да се видим вече…
— Ела пак скоро — избърза да се намеси Уили. — Непременно ела.
— Довиждане, Мери — каза Мъри.
За първи път, откакто напуснаха хотела, тя го погледна с влажни очи, задишана бързо. Мълчеше, упорито мълчеше. Но в този сериозен поглед имаше нещо притаено и силно. Той забеляза освен това, че тя вече не държеше малкото букетче от диви зюмбюли: беше го забола на блузата върху гръдта си.
Глава IV
В края на следващата седмица късметът на Мъри наистина проработи. Благодарение на специална благосклонност на регистратора, той бе преместен от университетския отдел на лечебницата и бе назначен за един месец като асистент в отделението на проф. Драмънд, което означаваше, разбира се, че ще напусне окаяната си квартира и ще живее в болницата до последния си изпит. И проф. Драмънд, след като веднъж изслуша как Мъри снемаше анамнеза на един пациент, бе отбелязал, макар и някак сухо:
— Ще успееш, момчето ми, ти имаш по-добър подход към болните, отколкото който и да било студент, когото някога съм познавал.
Освен това, Драмънд беше един от членовете на изпитната комисия по клинична медицина, един важен факт, който не убягна на Мъри и който той възнамеряваше да използва рационално през следващите четири седмици. Трябваше да бъде чевръст и прилежен, да бъде на разположение по всяко време, да бъде истински демон в работата и да е винаги на мястото си в отделението. За един ревностен и волеви млад мъж това не представляваше особена трудност. И все пак, в известен смисъл, това неочаквано раздразни Мъри, тъй като нямаше да има достатъчно свободно време, за да отиде до Ардфилан.
От момента на раздялата след завръщането от Геърси странни сили бяха започнали да работят в неговата съсредоточена и амбициозна душа. Последният поглед на Мери, така спокоен и силен, го бе поразил като нараняваща стрела. Той не можеше да прогони спомена за малкото й напрегнато лице, нито пък — и това бе най-лошото — искаше да го прогони. Въпреки всичката си предпазливост, той се улавяше по различно време на деня, ту в отделението, ту в аудиторията, да се взира разсеяно в пространството. Това, което виждаше, бе Мери в цялата й сладост и простота, и тогава го обхващаше копнежът да бъде с нея, желанието да спечели една нейна усмивка, да бъде признат като неин приятел — дотук той не си позволяваше да изговори по-силна и по-компрометираща дума. Надяваше се, че все ще има някаква вест от нея или от баща й, може би още една покана, която, макар че не би приел, би му дала благоприятен случай да установи отново контакт със семейството. Защо нямаше никаква вест от тях? Тъй като цялото внимание бе дошло от тяхна страна, той нямаше желание да се натрапва по-нататък, без да има някакъв намек, който да бъде добре дошъл за него. Може би трябваше да направи нещо… нещо, което да изясни тази… тази несигурност. Най-сетне, след десет дни, когато бе изпаднал в истинско напрежение, в болницата за него пристигна пощенска картичка с изглед от Ардфилан. Съдържанието й бе кратко:
Скъпи Дейвид,
Надявам се, че си добре. Аз прочетох още нещо за Африка. Тук имаше малко кавги. Кога ще дойдеш да ни видиш. Много ми липсваше.
Същия ден, след като завърши вечерната визитация, той отиде в една странична стая и телефонира в Ардфилан. След малко бе свързан с магазина на Дъглас. Гласът на леля Мини достигна до него през бръмченето на линията.
— На телефона е Дейвид Мъри — каза той. — Получих чудесна картичка от Уили. Исках да ви се обадя, да разбера как сте.
Последва къса, но многозначителна пауза.
— Благодаря, много сме добре.
Хладината на нейния тон го отблъсна. Той се поколеба и след това каза:
— Имам нова работа и просто съм прикован. Иначе отдавна щях да ви се обадя.