— Мисля, че повече няма защо да ви задържаме.
Когато Мъри излезе и вратата се затвори след него, той добави:
— Симпатичен младок.
Бабата се затресе раздразнено.
— Достатъчно е умен — изгрухтя той, — но е гнусен млад червей!
Другите двама се засмяха. При неговата възраст никой не взимаше за сериозни думите на стария Мърдо.
Резултатите трябваше да бъдат обявени в събота сутринта. Докато изкачваше високия хълм към университета, цялата увереност на Мъри се изпари. Беше сгрешил, не е изкарал добре. Скъсали са го. Едва се осмели да приближи таблото с обявите до главния вход. Заобиколено от други две, името му бе на първо място в списъка. Беше издържал с чест.
Почувства, че отмалява. След всичките години на глад и себеотрицание триумфът на този миг не беше за вярване. Толкова по-велик, заради сладката увереност, че скоро ще го сподели с нея. Едва изчака да приеме поздравленията на другите около таблото и отиде направо в пощенския клон в подножието на Джилмър Хил, да изпрати телеграма:
Пристигам Ардфилан влака 5,30 днес.
Надяваше се, че по това време тя трябва да се е върнала от Крейгдорън и наистина, когато пристигна, тя бе дошла на гарата да го посрещне. Със светнали очи, малко бледа на вид и все пак по-хубава от когато и да било, тя се приближаваше бързо-бързо, със затаен дъх и, без да обръща внимание на хората по перона, му даде устните си. Ако през тези последни трескави дни бе забравил топлата свежест на устните й, сега тя бе възобновена. Когато излязоха от гарата и тръгнаха към дома й, той все още държеше ръката й. Претоварен от впечатления, той не бе проговорил ни една свързана дума досега. Разбра, че тя не се осмеляваше да зададе въпроса, който бе най-важен за нея, и макар че той бе подготвил дълъг и напрегнат разказ за успеха си, просто каза скромно, без да я гледа:
— Изкарах, Мери… пръв. С отличие.
Нервните й пръсти внезапно стиснаха неговите. След това тя каза с глас, задавен от чувство:
— Знаех, че ще изкараш, скъпи Дейви. О, аз съм така радостна, ужасно радостна, че си свършил. Сега можем да се изправим лице в лице с всичко.
Той се наведе загрижено към нея.
— Беше ти трудно тук, нали?
— Не беше съвсем леко. — Тя смекчи думите с един нежен поглед. — Когато отидох да кажа на Уолтър, той най-напред помисли, че се шегувам. Не можеше да повярва на ушите си, че която и да било жена може да му откаже. Когато разбра, че съм искрена… той… той не постъпи добре. След това родителите му дойдоха да видят татко. И това беше лошо. — Тя се усмихна насила. — Бях наречена с няколко „красиви“ думи.
— Боже мой! — простена той. — Като си помисля, че си изстрадала това, без да ме има там! Бих искал да извия врата на този проклет тип.
— Не — каза тя сериозно. — Предполагам, че аз съм виновна. Но мога само да благодаря на бога, че ми спести ужаса да попадна в онова семейство — тя се притисна до него. — …и че намерих тебе. Обичам те, Дейви.
— И аз те обичам, Мери!
— Това е всичко — въздъхна тя. — Останалото е без значение.
— А твоето семейство не те ли подкрепи?
— Донякъде — въздъхна тя. — Но освен Уили, те не са очаровани от мене след всичко това. Както и да е, стигнахме, и най-добре първо да видим татко.
През входа на тази част от двора тя го въведе в хлебарницата. Беше ниска и тъмна; гореща от жарта на двете облицовани пещи и медено сладка от аромата на фурната пресен хляб.
Дъглас, със своя калфа Джон Доналдсън, подреждаше рафтовете на голям шкаф, върху който двойните шотландски самуни, покрити отгоре с черна кора, бяха наредени на редове. Хлебарят беше по риза, с брашняна престилка и стари бели брезентови обуща. Той видя през рамо, че Мъри влиза, но първо завърши подреждането на рафтовете, след това бавно свали престилката си преди да се доближи.
— Значи, ето те! — каза той без да се усмихне и подаде ръка.
— Татко — възкликна Мери, — Дейвид е взел изпитите си с отличие и е на първо място в списъка!