Холбрукови се бяха върнали по-рано и когато влезе през двукрилата стъклена врата, бяха и тримата — бащата, майката и Дорис, заобиколени от куп пакети. Холбрук в добро настроение поръча напитките: двойно шотландско уиски за себе си и коктейл с шампанско за останалите. Г-жа Холбрук, която рядко се „отпускаше“ и винаги се опитваше да въздържа съпруга си, позволи да бъде убедена в доводите му за „особения случай“. След това те започнаха да говорят с въодушевление за своята експедиция. Тя минала много успешно: взели кола и се разходили по брега на езерото Манзала, посетили голяма мохамеданска джамия, наблюдавали демонстрациите на някакъв змиеукротител, разгледали интересни колекции в музея, обядвали в градината на „Пера Палас“, където им била поднесена риба, умело сервирана със слънчогледово семе, и накрая, на връщане към кораба, открили един прекрасен магазин.
— Не като онази мръсотия в базарите — каза г-жа Холбрук. — Негов собственик е някой си Симон Арц. Напазарувахме добре при него.
— Арц е човек на дреболиите — засмя се Дорис. — Има всякакви неща отвсякъде. — Тя извади огледало от чантата си и започна да си черви устните. Дали от слънцето, или от оживление страните й бяха леко поруменели и правеха очите й по-светли. Никога не бе изглеждала така жива.
— Така че ние купихме сума неща за нашите приятели — започна отново г-жа Холбрук. — Не забравихме и вас, докторе. Докато се забавлявахме, вие работихте усилено за нас. — С нежна усмивка тя му подаде малък продълговат пакет. Той го пое неловко и се изчерви без да знае дали да го отвори, или не.
— Хайде, разгледайте го. Няма да ви ухапе — настояваше лукаво Холбрук.
Той отвори пакета, готов да намери някакъв тривиален сувенир. Вместо това вътре имаше златен ръчен часовник с плетена позлатена верижка също от фирмата „Патек Филип“, от най-добрите, ръчно изработени швейцарски машини. Сигурно струваше безумно скъпо. Той стоеше онемял.
— Вие сте най-добрите и най-благородните хора — взе да заеква той най-сетне. — Това е точно каквото исках и от каквото се нуждаех.
— Не го правете повече на въпрос, момко! — прекъсна го Холбрук. — Нашата Дори забелязала, че нямате часовник. Тя бе, която ви го избра.
Мъри погледна внезапно към нея и улови погледа й — този предизвикателен интимен поглед, който понякога сякаш ги свързваше в някаква тайна.
— Не се впускай в подробности, татко. Остави, иначе ще разкажа как разпитваше за гюбеците.
Холбрук се засмя, пресуши чашата си и стана.
— Умирам от глад. Нека извикаме камериера да прибере тези неща в каютата, а ние да отидем направо горе за вечеря.
Когато корабът беше в пристанище, вечерята ставаше нещо съвсем разтегливо и се поднасяше почти по всяко време. Те първи седнаха на масата си. Чувството за интимност, което се породи в пушалнята, бе запазено и те представляваха една оживена компания, от която Дорис бе най-веселата. В отношението й към родителите (отношение на единствена разглезена дъщеря) винаги се чувстваше превъзходство, което се колебаеше между цупенето и толерантното презрение, заменено с добродушно-шеговита насмешка, насочена главно към баща й, който й отговаряше по същия начин. Отначало Мъри допусна доста нетолерантно, че Холбрук й е купил нещо особено хубаво на брега. Но не, ето че той започна да я дразни затова, че отказвала всичките му предложения.