— Чудесни са — каза Лойшнер, показвайки скиците, когато свършиха с времето. — И са много изгодни. Кандински е съвършено недооценен.
Мъри никак не се интересуваше от мрачните фигури на Кандински и техните съсухрени лица и подозираше, че търговецът го знае и въпреки това двамата прекараха следващите петнадесет минути в разглеждане и похвали. След това Мъри си взе шапката.
— Прочие — каза той сякаш между другото, — предполагам, че малката картина на Вюйлар, която гледахме миналата седмица, е все още у вас.
— Точно тя… — търговецът изведнъж придоби печален вид. — Един американец, колекционер, проявява много голям интерес.
— Глупости — каза Мъри. — В Мелсбург няма никакви американци.
— Този американец е във Филаделфия — управител на Музея на изкуствата. Да ви покажа ли телеграмата му?
Мъри, вътрешно обезпокоен, поклати глава като се мъчеше да покаже с лека насмешка съмнението си.
— Все още ли държите на тази смешна цена? Въпреки всичко, това е само пастел.
— Пастелът е амплоато на Вюйлар — отговори Лойшнер със спокоен авторитет. — И аз ви уверявам, сър, че тази картина си заслужава цената до последния сантим. Та какво, оня ден в Лондон няколко грубо нахвърлени четки от Реноар, някакъв натюрморт от 5–6 смачкани ягоди, нещо съвсем жалко, от което майсторът сигурно се е срамувал, донесоха 20 хиляди лири на продавача… А това е бижу, достойно за вашата изящна колекция. Вие знаете каква рядкост станаха добрите постимпресионисти и при това аз искам само 19 хиляди долара. Ако я купите, а аз не ви насилвам, защото тя е фактически почти продадена, никога няма да съжалявате.
Настана тишина. И двамата гледаха пастела, окачен на стената върху паспарту от матова рисувателна хартия. Мъри познаваше картината добре. Тя бе записана в каталога и наистина бе прекрасно нещо — интериор, пълен със светлина и колорит, розови, сиви и зелени тонове. Сюжетът бе също по вкуса му: разговор между мадам Мело и малката й дъщеря в салона на къщата на актрисата.
Пристъп на алчно желание стегна гърлото му. Той трябваше да я купи, трябваше, за да я закачи срещу Сисле. Цената беше потресаеща, но той спокойно можеше да си позволи тази сума; той бе богат, много богат, дори по-богат, отколкото добрият Лойшнер допускаше, тъй като, разбира се, нямаше никакъв достъп до онази малка черна книжка, заключена в сейфа, с нейните заслепяващи колони от цифри. И защо след всичките тези години на безплоден труд и брачни конфликти да няма всичко, което пожелае. Тази хубава печалба, която напоследък бе реализирал в „Ройъл Дъч4“, едва ли би могла да се използва за нещо по-добро. Той подписа чека, ръкува се с Лойшнер и победоносно излезе грижливо притиснал пастела под мишницата си. Върна се във вилата и преди Артуро да позвъни за обеда, успя да я закачи. „Отлично… отлично!“ — възкликна той, като се отдръпна назад. Надяваше се, че Фрида фон Алтисхофер щеше да я хареса.
Глава II
Беше я поканил за 5 часа̀ и тъй като точността за нея бе израз на добро възпитание, тя пристигна точно навреме — обаче за разлика от друг път не с малкото си сплескано кремаво „Рено Дофин“ а пеша. Вилата й, Шлос Зеебург, бе разположена на 2 км оттук на отсрещния бряг на езерото, и когато тя влезе в приемната, той я упрекна, държейки двете й ръце, че е взела лодката. Беше топъл следобед, а пътеката към неговата вила бе стръмна; можеше да изпрати Артуро да я доведе.
— Нямам нищо против малкото фериботче. Тъй като вие бяхте толкова мил да ме превозите, реших да не си създавам главоболия с моята кола.
Английският й, макар и стилизиран, бе много добър, със съвсем лек и наистина привлекателен акцент върху някои от сричките.
— А сега да пийнем чай. Поръчал съм. — Той натисна звънеца. — На приема няма да има нищо друго освен вермут със сода.
— Вие сте наистина съобразителен. Тя седна и грациозно сне ръкавиците: имаше силни, гъвкави пръсти, ноктите й бяха лакирани с безцветен лак. — Надявам се, че няма да ви бъде скучно в Кунстхаус.
Докато Артуро вкара подвижната масичка и сервира чая с поклони, които бяха почти коленичене, Мъри я изучаваше. На младини трябва да е била много красива. Конструкцията на лицето й беше съвършена. Дори сега, на 45 или 46…, а може би дори на 47 години, въпреки че косата й вече сивееше, а кожата й започваше да показва увяхването и избиването на кафеникавите петна разкриваше възрастта й, тя си оставаше привлекателна жена с изправена стройна фигура на човек, който вярва в чистия въздух и физическите упражнения. Очите й бяха най-забележителната й черта. Зениците й, тъмнокафяви с жълто-зелен оттенък, криеха черни точици.