Всичко това стана така бързо, че Мъри някак се стъписа. Взеха си, разбира се, довиждане, но набързо и така залисано, че го оставиха с леко болезненото впечатление, че е бил отхвърлен на бърза ръка. Естествено той не можеше да ги придружи и все пак чувстваше, че би трябвало да се спомене за една бъдеща среща. Обаче, тъй като „Пиндари“ щеше да бъде две седмици в пристанището и да товари дървен материал, чай, каучук и памучни изделия, той си каза, че ще има възможност да се срещне с тях по-късно. Във всеки случай не беше ли по-добре, че те щяха да си отидат и да го оставят свободен от целия конфликт, с разтоварено съзнание, успокоен? Той се зае с официалните си задължения. Беше зает повече от времето предиобед, и когато последният пътник напусна най-накрая кораба, той се почувства леко облекчен. Напрежението, което бе понесъл, бе изтощително: щеше да бъде добре да отдъхне.
Но на вечерята го обзе внезапна необяснима депресия, която не го напусна и през следващите дни. Капитанът се беше настанил в обикновената си резиденция на брега, а О’Нил се сбогува весело и замина на обиколка покрай брега до Кендретари, като остави Джонс, втория помощник (възрастен, необщителен уелсец) да надзирава обикновените работи. Джонс беше човек с разбити надежди: имаше господарски амбиции, а свиреше втора цигулка. Никога не бе имал много време за Мъри и сега повече или по-малко го пренебрегваше. Прекарваше повечето време от деня наведен над комиксите в лавката на дока, четеше и чоплеше носа си, оставил работата в ръцете на квартирмайстора. Вечер се затваряше в каютата си и свиреше на акордеон с печална екзалтация. Той не слезе нито веднъж на брега, освен когато купи статуетки, изобразяващи слонове от слонова кост, за да ги носи в къщи на жена си. Той увери Мъри, че вече имал цяла стъклена витрина с подобни статуетки в своята близнак къща в Порт Коул.
Празният кораб, пуснал котва край мръсния, гъмжащ от комари док, изложен на врявата на разтоварването, на безконечното шумно дърдорене на местните хамали, на писъка на винчовете и хлопането на крановете, по нищо не приличаше на оня благороден плавателен съд, който така лесно цепеше сините води. Това беше мизерно място за живеене. Беше горещо до изнемогване; рояците комари летяха из каютата му и го държаха буден нощем с пронизителния си, заплашителен звук, при това го караха непрекъснато да взима предпазни мерки против малария. Петнадесетте таблетки хинин дневно още повече понижиха духа му. На всичко отгоре агентът бе уведомил, че пощенският кораб е бил забавен от стачка в Тилбърн и няма да пристигне до следващата седмица. Мъри се чувстваше още по-самотен при липса на писма и неговите меланхолични мисли все повече и повече се връщаха към приятелите, с които се бе разделил!
Защо, по дяволите, Холбрукови не се обадиха? Защо… Защо… Защо? Отпърво с раздразнение, след това с безпокойство и накрая със сърце, потънало в разбити надежди, той продължаваше да си задава този въпрос. Изглеждаше немислимо да са го забравили й да са го отблъснали като ненужен — като човек, който бяха използвали по време на пътуването, но сега бяха сметнали за излишен. И така, тази разрушителна мисъл се засилваше в него. Той си ги представи в техния луксозен хотел — всеки момент от деня им приятно изпълнен с развлечения и разглеждане на забележителности, нови физиономии, нови приятели. Сред тези развлечения в края на краищата сигурно е леко да се забрави. А Дорис: без съмнение бързо е намерила друг интересен обект, тя, която беше луда по него. Това беше най-мъчителната мисъл от всички. Само гордостта му и страхът от отказ го възпираха да не позвъни в „Норт Истърн“.
В усилията си да си намери работа, той се опита да направи една експериментална експедиция по сушата. Но доковете бяха отдалечени цели мили от градския център, той не можа да намери рикша и след като се изгуби сред купчината разкривени колиби, където тумбести туземци изстискваха червения сок в простиращия се наоколо прах, той най-сетне призна поражението си и се отправи надолу към кораба с ужасното чувство, че се връща към сивите и безрадостни дни на младостта си.
Точно тогава той започна наистина отчаяно да чувства липсата на Холбрукови и всичко, което му бе доставило удоволствие в тяхна компания. Какво чудесно семейство бяха — колко гостоприемни, благородни и колко — не че беше важно за него — богати! Той никога няма да има щастието отново да срещне такива хора. Госпожата беше мила, толкова добра и майчински разположена. Бърт беше толкова добър човек, те се бяха сближили от един поглед. И предложението, което старецът му бе направил, ако допуснем, че би го приел, бе фантастично благоприятно, шанс, който идва веднъж в живота. Никога нямаше да има друга такава златна възможност. Никога! В сравнение с нея бъдещето му в малката гленбърнска болница бе сиво и бледо. И той се смяташе за амбициозен!