— Ти изглеждаш… чудесно! — каза той пресипнало.
— Да! — отвърна тя хладно, четейки погледа му. — Вярвам, че поне малко се радваш, че ме срещаш.
— Повече от малко. Въпросът е… какво става с тебе?
Тя го погледна прямо, продължително, след това едва-едва се усмихна.
— Ти си тук, нали? Струва ми се, в това е и отговорът.
— Много мило от твоя страна да бъда тук — промърмори покорно той. — Долу на пристанището бе наистина ужасно.
— Допусках, че е така — каза тя с хладна разсъдъчност. — Исках да те накажа.
Той я погледна безучастно.
— За какво, по дяволите!
— Просто исках! — отговори тя уклончиво. — Понякога обичам да бъда жестока.
— Каква малка садистка — каза той, като се опита да улови тънката нотка, която веднъж бе използвал срещу нея. При това, когато говореше, той имаше странното чувство, че везните на техните отношения се бяха наклонили към нея. Той изведнъж осъзна с недоволство, че тя имаше желанието да докаже, че на брега той бе престанал да бъде елегантния, търсен млад корабен лекар в спретнатата униформа на компанията, и че беше не повече от обикновен млад мъж в износен костюм — конфекция, който не му отиваше и съвсем не подхождаше за климата. Обаче, макар и да чувстваше ефекта, който беше предизвикала, тя изостави темата, сякаш не я занимаваше повече.
— Харесваш ли новата ми рокля?
— Просто мечта! — каза той, като се мъчеше да изглежда безгрижен. — Тук ли я взе?
— Купихме коприната от базара вчера. Имаше чудесни местни платове. Ушиха я за 24 часа.
— Бърза работа — каза той.
— Така и трябва — продължи тя хладно. — Не мога да понасям чакането и отлагането. Да бъда съвсем откровена, достатъчни ми бяха последните две седмици. И, между другото, понеже те нахоках, не си въобразявай, че сме си оправили сметките. Все още не съм ти простила окончателно. Ще си поговоря с тебе после.
Когато се обърна да си тръгне, тя изглеждаше омекнала. Изразът на лицето й бе леко прояснен.
— Надявам се, че стаята ти харесва. Розите ги сложих аз самата. Моята стая е точно отсреща през коридора — тя му хвърли хитър поглед, — ако имаш нужда от нещо…
Когато си излезе, той остана загледан в затворената врата. Тя бе засегната и в това нямаше нищо чудно, като се има предвид начинът, по който той я отблъсна. Колко глупав и невъзпитан бе той, да обиди така чувствата й. Надяваше се, че в края на краищата ще му прости.
Долу, в голямата мраморна зала, Холбрукови го посрещнаха съвсем различно, почти както се посреща син. Г-жа Холбрук дори го целуна по бузата. Обедът бе повече от среща — почти тържество. Те седнаха на маса до прозореца. Четирима туземни прислужници в червени туники с червени колани и чалми стояха зад столовете им; храната, избрана от Бърт, бе богата, пикантна и екзотична. Мъри за пръв път отиваше в хотел след онзи съдбоносен ден в „Гранд“ на Геърси, но ако споменът за онзи така различен обед мина през ума му, той изчезна бързо, прогонен от гръмкия смях на Бърт. Разпален от решението да им покаже града, той набелязваше програмата за идущата седмица, докато ликвидираше лакомо месестото манго. Той им предложи за следобеда да ги заведе до Джейн Темпъл и градините на Маниклопа, да видят прочутите риби в декоративното езеро.
— Те са твърде забележителни — заключи той. — Излизат на повърхността и плават към всеки, който ги повика.
— Стига, стига, Бърт! — се усмихваше г-жа Холбрук в безобиден протест.
— Сериозно, мамо! Не се шегувам. Даже отхапват от ръката ти, ако искаш да ги нахраниш.
— Представи си! Какво най-много обичат рибите?
— Пържени картофи — каза отегчено Дорис, а след това избухна в смях.
Следобедната почивка мина и когато слънцето започна да залязва, те потеглиха. Караха през изпълнени с тълпи базари, където свещените говеда, обкичени с гирлянди от лилии, се лутаха между сергиите, пробиваха път с рогата си сред тълпата, зобеха на воля от изложените плодове. Странни звуци, кресливи и осамотени, поразяваха слуха над високата острота на местните диалекти, чуваше се далечен камбанен звън, бумтене на гонг, внезапен пронизителен вик, който продължаваше да се носи, изопвайки нервите. Въздухът бе наситен с ароматични миризми, силни и предизвикателни, които дразнеха ноздрите и упояваха сетивата. Мъри се чувстваше като че ли възвишен, погълнат до състояние на крайна възбуда и истинска наслада. Неговата индивидуалност бе заличена, той не беше самия себе си, а беше станал съвършено различен човек, навлязъл в ново и вълнуващо приключение.