Щом пристигнаха в храма, те си свалиха обущата и влязоха в миришещия на тамян здрач, където огромен, позлатен Буда се усмихваше със своята вечна безстрастна и иронична усмивка.
Дорис, в новата си петуниева рокля, с малка плетена от слама шапка с двойна панделка, чиито краища се развяваха предизвикателно на периферията, се беше потопила в странното очарование на следобеда. Седнал до нея на връщане, той й заговори в изблик на благодарност.
— Всичко бе така прекрасно, Дори… и да го видя с тебе…
Тя бе почувствала промяната у него, и докато държанието й от обеда насам беше все по-властническо, веднага щом той започваше да напредва, тя избираше отстъплението. Сега тя му кимна с лека неохота, като че ли се бе приготвила най-накрая да омекне.
— Значи си решил, че има защо да ми обръщаш внимание.
— Изцяло! — промърмори той пламенно. След това добави неутешимо: — Само че ти беше толкова студена, като че ли аз не заслужавам да ми обръщаш внимание.
— Така ли?
Погледът й сякаш се помрачи. След това, незабелязано от другите, тя изведнъж грабна ръката му и заби зъби в показалеца му — острото болезнено ухапване мина през кожата му.
— Това трябва да ти покаже дали съм студена! — каза тя. След това, при вида на лицето му, което инстинктивно отрази болката, тя започна да се смее. — Така ти се пада, задето ме обиждаше през тези две седмици.
На следващия ден Бърт ги заведе на конни надбягвания. Той имаше билети за конюшните и за мястото за обездката, както и внушителен облог за голямото състезание. Нищо не куцаше. Нищо, нищо! Мейдън Палм, конят, на който Мъри заложи по негов съвет, връхлетя връз финиша, като спечели с три дължини. Това значеше да се живее. Това бе живот! А Дорис ставаше все по-мила, много по-мила с него. Изглежда, че след като го беше наказала за миналите му грешки, беше решила да му прости.
На следващия ден те посетиха прочутата зоологическа градина. Пресякоха към Хоурах и от порядъчно разстояние наблюдаваха пламтящите планини край Хугли. Отидоха до Калкутския кралски голф клуб да пият чай и завършиха с разходка по течението на реката до Сутанати. Парите отваряха вратите навсякъде. По време на отдих Бърт беше прахосник и даваше щедър бакшиш. Мъри виждаше как банкнотите от 100 рупии неизчерпаемо изскачаха от портфейла на Бърт и минаваха умело в очакващите длани. Колко прекрасно беше да не стиска и спестява с мъка, да не брои всяка жалка монета в крайната мизерия, която той помнеше през всичките години на живота си, а да има пари, истински пари, повече от достатъчно, за да се наслаждава на всички хубави неща в живота.
Времето летеше докато разнообразните развлечения се редяха бързо едно след друго. Мъри просто се отпусна. Заличи всяка предупреждаваща мисъл, остави настрана минало и бъдеще и заживя само с настоящето. И въпреки това датата на отпътуването на „Пиндари“ непрекъснато се приближаваше. Когато бе съобщено, че трябва да отпътува през следващия вторник, треската в кръвта му беше стигнала върха си. Всичко, за което бе копнял през целия си живот, бе тук, готово да го вземе, само да протегнеше ръка да го хване. Холбрук, благ и приятелски настроен, не бе настоявал отново на предложението си. То бе направено и още съществуваше — солидното предложение на човек със състояние, чакаше отговора на Мъри. Г-жа Холбрук с все по-открити намеци и загатвания силно се надяваше и желаеше той да приеме. Бърт обаче нямаше никакви съмнения по този въпрос. В петък следобед, когато дойде от Бенгал клуб, където бе почетен член, той намери Мъри във фоайето на хотела и седна до него.
— Имам хубави новини, Дейв — те почти отначалото бяха в интимни отношения и се наричаха на малките имена. — Търсех да намеря някой, който би могъл да те замести при пътуването на връщане. Та точно сега в клуба се натъкнах на един доктор, който се връща в отпуск, казва се Колинс. Той подскочи при възможността за безплатно пътуване, а така ще има и заплата. Това ще е нашият човек.
Мъри се сепна в стола си като ужилен. Неочакваното съобщение на Бърт и начинът, по който поставяше нещата като свършен факт, най-сетне поставиха въпроса ребром. Внезапна вълна на слабост го заля и той отстъпи отпуснато, убеден, че най-после трябва да смъкне товара от гърба си. Най-сетне, на кого би могъл по-добре да изложи и обясни своето състояние, ако не на такъв добряк като Бърт.
— Виж какво, Бърт! — каза той и се запъна. — Ти знаеш, че аз естествено… много бих желал да приема предложението на баща ти… и особено да работя с тебе. Но… аз се чудя дали трябва…