Изведнъж мислите му, колкото и възвишени да бяха, се прекъснаха. Симпатичната стюардеса му се усмихваше в елегантната си синя униформа, сервирайки закуската, към която той се беше отнасял с пренебрежение, но сега се оказа отлично ядене, апетитно подредено на подноса. Пушена сьомга, пилешко крило със задушена целина, мелба с праскови и чаша отлично шампанско. След това, въпреки нещастната нощ, той се почувства по-добре и се загледа надолу към Ирландското море, но едното му око беше обърнато към ивицата на шотландския бряг. Престуик започна да се вижда в шест и тридесет в леката синя мараня на ранния здрач, през който малки като топлийка светлини бяха започнали да блещукат. Кацането беше отлично, гладко и само няколко мига след това той вече слушаше с ускорен пулс забравеното бръмчене на родния си език. Гологлав, застанал на пистата, той вдъхна от мекия въздух на равнината.
У дома най-сетне… у дома! Несъзнателно прошепна известните слова на Роб Рой Макгрегър: „Кракът ми е на роден чернозем!“ Обзе го вълнение.
Автобусът чакаше пред митническата будка и след малко потегли, летейки плавно покрай фермите на Айршър. Той нетърпеливо изтриваше влагата от прозореца в усилието си да зърне нещо от обвития в мрак пейзаж, без да забелязва как лети времето, докато шумът на уличното движение не го сепна. Бяха стигнали до агенцията в Уинтън.
Взе такси до хотел „Сентръл“, където запази стая откъм тихата страна, далеч от перона на гарата и шума на влаковете. Беше вече късно и той се чувстваше уморен. Поръча да му донесат мляко и сандвичи. И тогава, след една гореща вана, в която остана в продължение на петнадесет минути, за да отпусне изопнатите си нерви, той си легна. Заспа веднага.
Глава II
На следващата сутрин той се събуди рано, развълнуван от мисълта, че е наистина в Уинтън, че физически се намира в града на своята младост, на героичните усилия по време на студентството си и трябваше да заглуши един истински пристъп на сантименталност. Трябваше да бъде спокоен и разсъдлив в подхода си към този голям повратен пункт на живота си. Все пак стана бързо, облече се и слезе долу да закуси в топлата, постлана с червен килим стая за кафе, където за пръв път от тридесет години с охота вкуси истинска шотландска овесена каша и сметана заедно с чаша чай, препечен хляб и истинска моруна, въпреки че беше като на тръни от важността на предстоящия ден.
Веднага след като свърши третата чаша отличен чай, той отиде до фоайето, взе „Уинтън Херълд“ и като прегледа бегло рекламите, се спря на една агенция за даване коли под наем. Една малка кола, при това съвсем не биеща на очи, би послужила за неговото пътуване до Ардфилан и за каквито и да било по-сетнешни пътувания, които можеха да се наложат. Една особена задръжка му попречи да поиска от главния портиер да уреди наемането и той реши лично да позвъни в агенцията. Би ли могъл да обясни тази нелогична постъпка? Той не бе познат в хотела и изглеждаше съвсем невероятно да бъде познат и все пак, целият му инстинкт го принуждаваше да се крие. Така или иначе, след като поиска колата (малък стандартен модел) да бъде докарана пред хотел „Сентръл“, колкото е възможно по-рано, обещаха му, след известни пазарлъци, да я докарат в един часа̀.
Той неспокойно погледна часовника си: минаваше едва единадесет. Двата часа свободно време го накараха да излезе, примамен от желанието да направи кратко поклонение на местата от младостта си. Градът — сив, студен и посипан със сажди както винаги, все още увит в дим, изглеждаше малко променен от дните, когато той ходеше по еднообразните му неравни тротоари. На ъгъла на „Гранд“ и „Алекзандра стрийт“ той се качи на жълтия трамвай, който щеше да го откара до Елдънгроув парк. Пред входа на парка слезе, повървя през алеята и с нарастваща меланхолия пое нанагорнището към университета. Но тук, скитайки през сенките на старите манастири, спомените за студентските му години бяха толкова болезнени и остри, че след кратко разглеждане той побърза да напусне околността, мина през ниския вход покрай „Гилхаус“, където бе продал микроскопа си, за да купи пръстена с малкия син камък за Мери. Очите му овлажняха! Какъв жалък подарък в сравнение с онова, което би могъл да й покаже сега. И все пак това бе струвало последните пени, които притежаваше. Никой не би трябвало да го обвинява в низост или че дори е подозирал предварително онова, което щеше да се случи.
От Елдънгроув не беше далеч до жилищата в Блеърхил; и воден от настроенията си, той пое пътя през хълма надолу към пристанището. Да, старата му квартира все още стоеше — една жалка барака, по-мрачна и дори по-мръсна, отколкото преди. Той гледаше нагоре и се видя като младеж, наведен над книгите си зад тесния тавански прозорец. Как бе воювал и издържал в борбата за голямата си прекрасна кариера.