— Къде отидоха те, Мери и дъщеря й?
— В едно село в Лодианс. Казва се Маркинч. Дъщерята искаше да се учи за медицинска сестра и те потърсиха място близо до Единбург, но какво е станало с тях оттогава, не мога да ви кажа. Те не се радваха на добри условия и никога не са идвали в Ардфилан, откакто са напуснали.
Последва дълга тишина. Мъри с наведена глава се опита да събере мислите си. След това, видимо развълнуван, стана и като благодари, притисна една банкнота в ръката на Доналдсън. Старецът се престори, че с неохота я приема, но сетне се взря през очилата си към своя гост с нарастващо любопитство.
— Очите ми не са това, което бяха — отбеляза той, придружавайки Мъри до вратата. — Но аз имам странно чувство, че съм ви виждал преди. Искам да си спомня кой сте.
— Просто ме смятайте за някой, който иска да направи добро на Мери Дъглас и дъщеря й.
Той каза това твърдо, със съзнание за новопридобито достойнство от намеренията си, след това се обърна и се отправи назад към колата. Сега схвана колко илюзорни бяха надеждите му, колко всичките негови представи бяха фалшиво основани на едно романтично пресъздаване на миналото. Беше ли наистина очаквал след тридесет години да намери Мери така, както в деня, когато я бе изоставил, мила със свежестта на младостта, нежно страстна, все още девствена? Господ му е свидетел, че би го желал. Но чудото не бе станало и сега, след като чу историята за жената, която беше плакала дълго за него, която се беше омъжила, макар и не по любов и след това изгубила болнавия си съпруг, която беше преживяла тежки дни, злощастие, може би дори бедност, и все пак пожертвала себе си да даде на дъщеря си достойна професия — след като узна всичко това, той се обърна към действителността, към спокойното съзнание, че тази Мери, която щеше да намери в Маркинч, ще бъде жена на средна възраст, с похабени от работа ръце и уморени меки очи, блъскана и бита от жестоката битка на живота, но поради това, може би желаеща повече да прости и приеме неговото щедро внимание.
Сърцето му се стопляше от тези мисли, докато караше обратно към Уинтън през опиянението на засилващия се здрач над реката. След това изведнъж му дойде наум, че бе забравил да пита Доналдсън за Уили. Непростим пропуск! Какво ли, се чудеше той, беше станало с това малко, умно момче, усърдния придружител при техните вечерни разходки? Да, той щеше да разбере всичко твърде скоро от самата Мери.
Беше седем часът, когато стигна до хотела, и тъй като почти не беше ял през целия ден, беше силно изтощен. След като се изми набързо и се избърса, той слезе в бюфета, поръча двоен рамстек на скара, печени картофи и половинка местно светло макфарлейнско пиво — всичко с такъв апломб, като че ли никога не беше излизал. След това се отдаде на пищната съблазън на тортата със златист сироп. Колко хубави са тези местни гозби. Той се нахвърли гладно отгоре им, успокоен от мисълта, че първото нещо, което ще направи утре, ще бъде да тръгне за Единбург и Маркинч.
Глава III
Макар че колата не вървеше особено добре (от време на време една от свещите прекъсваше), той реши да я задържи, вместо да се разправя в агенцията, и в 11 часа̀ на следващата сутрин, след като уреди сметката си в „Сентръл“, потегли към Единбург. Според неговата карта на пътищата Маркинч лежеше на някакви пет мили навътре от Далхейвън на източния бряг. Очевидно беше малко селце — той поне не беше чувал за него — и неговото малобройно население, без съмнение, би му помогнало при търсенето.
Денят бе сив и ветровит, с кълбести облаци, които се лутаха по небето, но в ранния следобед, когато стигна Единбург, ниското слънце проби и взе да праща ярки лъчи от стените на замъка към градините на „Принсиз стрийт“. Добро предзнаменование, помисли той, като тръгна по източното шосе към Портобело. Тук движението бе преустановено на кръстопътя, за да мине девическата духова музика в Портобело; навярно — реши той — на път за някакво местно тържество. Стана му хубаво като гледаше милите шотландски моми да минават по протежение на „Кок о’д Норт“ с шумящите си фустанели около талиите, с глендарските си панделки. Естествените извори на Шотландия, си каза той с усмивка, докато неговото набито око прецени няколко от най-обещаващите малки свирачки. Но тътнежът на колите зад него го подканяше да кара по-нататък през Мюсълбърг и Нюбигинг. Той излезе на брега под Госфордския залив и като се спусна край пустото крайбрежие, изяде сандвичите, които му бяха опаковали в „Сентръл“. След това потегли отново. Морето искреше и силен вятър духаше през окосените ливади и жълтите дюни, покрити с островърхи избелели треви и сплетени ароматични водорасли.