— Драги сър, влезте вътре и поседнете за минута. Тук, във фоайето! — той хвана ръката на Мъри и го отведе до един стол в хола. — Виждам, че това ви засегна дълбоко.
— Толкова се бях надявал да я видя! — промърмори Мъри. — Много скъпа приятелка.
— Истински достойна жена, мой драги господине, между избраниците сред малкото паство. Не скърбете, скоро ще видите дъщеря й.
Огорченият мъж нямаше много доверие към този момент, обещан от бъдещето. Тя си бе отишла, отнасяйки със себе си в гроба спомена за неговата невярност. Той бе останал за нея до края презрян — кървяща рана в сърцето й. И сега той не можеше никога да изкупи себе си. Не можеше никога да разчупи комплекса на омраза, който непрекъснато заплашваше покоя на мислите му, трябваше да продължи да носи товара на вината си. Сломен от печал, разочарование и неспирно самосъжаление, той чуваше свещеникът да продължава да възхвалява починалата жена.
— Дъщеря й също! — продължи другият. — Има същите високи добродетели. Много предано момиче. А сега, ако сте по-добре, моята жена би ви предложила чаша чай.
Мъри се дръпна и макар още да не се владееше, има мъдростта да откаже.
— Не, благодаря!
— Тогава съм сигурен, че бихте искали да ви покажа къде почива тя?
Те отидоха в гробището зад църквата. Гробът, отбелязан с прост келтски кръст, му бе показан и свещеникът, след като се поколеба за миг между симпатия и любопитство, каза:
— Вярвам, че сте от нашето вероизповедание. Ако е така, надявам се да ви видя на светата служба в неделя. Молитвата е голям лек. Наблизо ли сте отседнали?
— В „Мърин“ — промърмори Мъри.
— А, отличен хотел — мис Кармайкъл, управителката, е добра наша приятелка.
Като затвърди по този начин доверието си към непознатия, той се представи с почти патетична нетърпеливост да бъде в услуга.
— Името ми е Фодърингей — Матю Нокс Фодърингей, Бакалавър на изкуството от Единбург, на ваше разположение, сър, ако съм ви нужен по-нататък.
С поклон той се оттегли дискретно настрана.
Останал сам, Мъри все още гледаше надолу към зелената морава, от която един дълъг правоъгълник (чимовете още бяха леко повдигнати) се открояваше тъжно, тържествено. Там лежеше онова сладко тяло, което в младостта си той бе милвал. И той си я представи в облика на сладката младост, такава, каквато бе онзи ден на пустата поляна, докато чучулигата пееше над изтравничето, а потокът ромолеше из своето разядено каменисто корито. Той я видя ясно, свежа и пламенна, с нейната стегната фигура, с кафявочервеникавата й коса и зеленикавите й очи, пълни с младост, младост, която пулсираше жива през тях. Изтощен, той се подпря на гранитния паметник и затвори смъдящите си очи.
Колко дълго бе останал наведен и безчувствен не знаеше. Един лек звук, една стъпка по пясъчната алея го сепна. Той се обърна, вдигна глава и след това почти припадна. Там, израснала от гроба, пред него стоеше Мери Дъглас, Мери — така, както той я помнеше, както я бе сънувал преди миг, страшната илюзия като дух се извисяваше над стръкчетата бели цветя. Той се опита да извика, но не можа да издаде никакъв звук. Замаян, с въртяща се глава, той разбра, че това бе дъщерята на Мери, олицетворение на своята майка.
— Трябва да съм ви сепнала! — приближи се тя към него загрижена. — Добре ли сте?
— Да — каза той сконфузено. Но съвсем съм засрамен от себе си… че се държах така глупаво. — И търсейки извинение, той добави. — Аз бях твърде неподготвен… разбирате ли…
Тя го погледна с разбиране.
— На идване срещнах нашия свещеник. Вие сте били приятел на моята скъпа майка.
Той склони глава в израз на почтителна печал.
— И на цялото ви семейство. Те бяха много добри към мене, когато бях беден… и бездомен студент.
Лицето й изразяваше симпатия и доброта. Беше очевидно, че неговата печал над гроба силно предразполагаше в негова полза.
— Тогава вие познавате Джеймс, моя дядо?
— Прекрасен човек… Аз можах да видя това, макар че по него време бях безотговорен млад човек.
— А вуйчо Уили — попита тя с по-топла симпатия.
— Уили и аз бяхме най-добри приятели — каза той с полувъздишка на облекчение. Внезапен порив го тласкаше да утвърждава връзките си с тях. — Ние често сме оставали заедно. Имахме дълги разговори нощно време. Той бе чудесно момче.
— Да — каза тя. — Сигурна съм, че е било така.
Настана пауза, през която той не можеше да се застави да я погледне. Съзнанието му още не беше ясно. Не съвсем подходящо за този изключителен обрат на нещата. Той все още съжаляваше майката и всичко, което загубата й водеше след себе си, при това започна да го обзема чувството, че в дъщерята може все още да намери благоприятната възможност, която той търсеше. Може би това все пак не бе краят на неговото пътуване; поне така се надяваше. С известно усилие той наложи атмосфера на спокойствие.