— Моя мила Кети, останах твърде дълго — извини се той. — Пациентите ще ви чакат.
— Те нямат да се сърдят за няколко минути. Не всеки ден имам гости.
— Позволете ми тогава просто да изразя радостта си, че ви открих. Надявам се тази щастлива среща да бъде само начало на много срещи, защото трябва да разберете, че съм много задължен на вашето семейство.
След като тя го изпрати до вратата, той отиде до колата си и се върна в хотела, като развълнувано разсъждаваше върху случилото се през този изключителен, паметен ден. Тъга, примесена с някакво въодушевление. Бе дошъл тук с най-възвишени подбуди и вместо една възрастна жена, която можеше да го посрещне с упрек, дори с ненавист, оставайки глуха на разкаянията и предложенията му за подкрепа, той намери едно бедно, работно момиче, което се нуждаеше и трябваше да се възползва от неговата помощ. Мъри съжаляваше за смъртта на майката; той я посрещна като удар, да, и сърцето му бе наранено. Но в това мило дете той съзря възможност за компенсация. Ако не бяха възникнали някои неизбежни обстоятелства, Кети би могла да бъде негова дъщеря. За да се реабилитира за миналото, той с готовност и охота би пренесъл сега върху нея своето смирено, мъдро, закрилящо и бащинско внимание. Пътищата на живота бяха наистина мъдри и неразгадаеми за разума на един човек.
Глава V
След вечеря той уреди със собственицата на хотела да му отделят стая за гости. За щастие, в съседство с неговата спалня имаше голяма, удобна стая с хубава камина, за която мис Кармайкъл го увери, че „тегли“ добре. След като свърши и това, той се свърза по телефона с вилата си е Швейцария.
Когато Артуро се обади, Мъри едва ли не се зарадва на гласа му; нареди да му изпратят със самолет от Цюрих стиковете му за голф и допълнително дрехи. Колкото за личната му кореспонденция, Артуро трябваше да пази дискретност и да му препраща онези писма, които счита за важни. Имаше ли някакви новини? Всичко вървеше добре бе отговорил Артуро. Времето беше чудесно, а джанките и сливите бяха обрани, Елена беше направила десет килограма конфитюр, едно от децата на собственика на пристана беше болно, но вече било добре и мадам фон Алтисхофер бе телефонирала два пъти да пита за адреса му. Трябваше ли да й го даде? Въпреки че му беше приятно да научи за нейната загриженост, след като размисли за момент, Мъри каза, че сам ще й пише.
Но по-после, когато се канеше да легне, настроението му неочаквано се промени. Анализирайки този пълен със събития ден, изведнъж бе обхванат от чувство на самокритичност. Колко прибързано бе намерил утеха в намерението си да излее върху Кети своето състрадание и любов. Колко недостойно да забрави своята скъпа Мери, да приеме дъщерята, като отмине майката с не повече от едно мигновено чувство на скръб. Възрастна жена, която можеше да го приеме с ненавист? Наистина ли бе мислил така, само час след като бе хвърлил поглед върху самотния й гроб? Не, никога, никога нямаше да го посрещне така; тя можеше и щеше да го приеме само с прошка и любов. Облечен в дългата си копринена пижама с монограм — една от единствените по рода си пижами, нарочно ушита за него от Грунеман във Виена, — той вторачи поглед в тавана и се закле, че на другия ден открито ще поправи грешката си. Тази мисъл го успокои.
Сутринта, верен на клетвата си от снощи, той се осведоми от мис Кармайкъл за името на най-известният цветар в Единбург и поръча по телефона цветя. Не след дълго, със специална доставка, пристигна един огромен, великолепен венец от бели лилии. Лично той го занесе на гроба й и благоговейно го постави под келтския кръст. После, като тръгна с чувство на облекчение, полюлявайки бастуна си, той се обърна към морето и продължи по равното поле, вдишвайки дълбоко свежия въздух. Въпреки желанието си, той не се отби до Маркинч, като разсъждаваше разумно, че каквато и да беше Кети за него, за нея той оставаше все още повече или по-малко чужденец. Но на следното утро, в неделя, той облече тъмен костюм с тъмна връзка, осведоми се от безценната мис Кармайкъл за часовете на утринната служба и се отправи към селската църква.
Не беше влизал в черква от много години — вече не помнеше от кога. В неделните дни в Америка бе играл голф с Бърт Холбрук, спазвайки установения ред на обикновения уикенд при местния провинциален клуб, който носеше странното име Уи Пинки Бърн. Членовете — в по-голямата си част нюйоркски ръководители — се кичеха с чудесни спортни дрехи, като се почне от френски пъстри шорти, та се стигне до червени шотландски поли, и бяха дружелюбна и подходяща компания. Но там никога не можа да се почувства като у дома си. Той не принадлежеше към този род хора, които умееха лесно да се приспособяват към сърдечната атмосфера на мъжките компании. Освен това чувстваше, че всички знаят за незавидното му състояние в семейството, и следователно го съжаляват. Въпреки това, заниманието беше приятно. Голфът го забавляваше и той превъзхождаше всички с играта си. Когато неделният ден биваше много дъждовен, той отиваше в лабораторията на завода. В една дъждовна и щастлива неделя Мъри се добра до формулата на нов парфюм, който Бърт със своя безпогрешен инстинкт кръсти веднага с името „Черковно шествие“. Между другото, след като го пуснаха на пазара, този парфюм донесе едно малко състояние на фирмата. Навярно са минали — пресмяташе Мъри — петнайсет години от онзи петък, когато на Дорис бе дадена окончателна диагноза за нейната болест и бе прибрана в клиниката на Виленски в чифлика „Епъл три“, деня, в който той се бе промъкнал до задното място в черквата „Св. Томас“ на Пето авеню. По пътя за университетския клуб, чийто вход беше почти съседен на черквата, погледът му бе попаднал на надписа: „Непрекъснато отворена за молитва и размисъл“. Чувстваше се нещастен, почти душевно разстроен, и ако влезеше вътре, болката му щеше да олекне — така поне помисли. Но се излъга; макар да се бе притаил на последния стол, загледан втренчено и скрито в тъмния олтар, проронил дори и няколко нещастни сълзи — той можеше винаги да плаче в подходящи случаи, — Мъри излезе без да усети каквото и да било облекчение или полза и се принуди да се върне отново на своето първо желание — една турска баня в клуба.