— Не знаехте ли? Вуйчо Уили работи в това дружество. Грешката е моя, че не ви показах снимките, но предполагах, че навярно сте разбрал. Той от години е мисионер в чужбина.
Мина кратко време, докато той се окопити.
— Не… не ми е съвсем ясно…
— Така е. И работи превъзходно при най-тежки условия. Нямате представа какви трудности е преживял.
Макар и да не изпитваше съчувствие към духовните стремежи на Уили, без да иска Мъри беше грабнат от нейния сърдечен и искрен тон. Завладя го трогателният спомен за малкото момче с умни очи от Ардфилан.
— Да, да, разбрах. Това е единственото, което трябваше да очаквам от Уили. Уважавам го за това.
— Знаех, че така мислите — тихо потвърди Кети.
— Трябва да призная… — Вече влизаха в предградията на Единбург и мигновеното усилие да преодолее движението го принуди да прекъсне мисълта си… — да, признавам, че молбата ти да те отведа на „Джордж стрийт“ ме озадачи. Но сега разбирам. Предполагам, че от тях научаваш къде е Уили.
— Да. Освен това, най-малкото, което мога да направя, е да му изпращам редовно колети. Пак чрез дружеството. Те знаят от какво се нуждае и могат да купуват необходимото на достъпни цени.
— Значи, отиваш и даваш парите?
— Защо пък не? — додаде тя леко. — Това не е нищо. Вуйчо Уили заслужава много повече. При това той е единственият роднина, когото имам.
Сега на Мъри му стана ясна причината за евтините й дрехи, за бедната стаичка и оскъдната храна, видя целта на скромното й съществувание. Тази преданост го трогна, но възмущението му взе връх. Защо трябваше да се отрича от нещата, които й се полагаха? Изведнъж му се дощя да й каже за средствата, с които разполагаше, за всичко, което можеше и щеше да направи за нея. Но вътрешен подтик го възпря: не, не — помисли той, — още не; много важно беше да избегне всяко прибързано и замайващо предложение.
Вече приближаваха центъра на града. Като следваше нейните упътвания, той се отби от „Принсес стрийт“ при шотландския паметник и подкара по „Крейг терас“. След като пресякоха широк площад, те се озоваха пред сива каменна сграда, на входа на която висеше добре излъскана медна табела с името на дружеството. Постройката имаше вид на стара, обитаема къща във викториански стил. Той подозираше, че е дарение от неизвестен починал благодетел, може би от набожната вдовица на някой търговец. На прозорците бяха изложени афиши, разкриващи, както изглеждаше отдалеч, група от страдащи туземни деца.
— Мис Арбътнот ме очаква — каза Кети като скочи пъргаво от колата. — Ще се забавя не повече от няколко минути.
Тя беше точна. Преди да се върне, Мъри има̀ достатъчно време да изпуши една цигара „Собрание“ — любимите му цигари, с които той предвидливо се бе запасил още от Швейцария. Часовникът в колата, който всъщност не работеше, показваше само 3,30 ч. Кети хвърли поглед към него и се извини задъхано.
— О, накарах ви да ме чакате.
— Ни най-малко. Всичко в ред ли е?
— О, съвсем, благодаря.
— Сега, Кети — поде Мъри като засили скоростта, — ти извърши своето добро дело, предвидено за днес, и оттук нататък, в останалата част от деня си вече в моите ръце. Да забравим за момент Централна Африка и да помислим малко за себе си. Първо ще паркираме колата, а после ще пазаруваме заедно.
Той се добра до един гараж и не след дълго я хвана за ръка и я поведе обратно към „Принсес стрийт“. Слънцето блестеше, докато вървяха. В отсрещните градини розите още цъфтяха и хладен ветрец полюшваше листата на чинарите. Високо горе назъбените стени на двореца изглеждаха като че изрязани с нож на фона на широката ивица ясно небе. Мъри още държеше покровителствено ръката на Кети, когато я промъкваше по многолюдния тротоар.
— „Принсес стрийт“ е хубава улица, нали? — отбеляза тя. — Казват, че е най-красивата улица в Европа.
— Хубава е, Кети — съгласи се той весело. — И е пълна с хубави магазини с приказни неща.
— О — кимна тя тъжно, — и всичко е ужасно скъпо.
Мъри се засмя. Беше в чудесно настроение. Гледката, слънцето, хладният ободрителен ветрец, всичко го развеселяваше.
— Кети, Кети — възкликна той и я стисна за лакътя. — Ще причиниш смъртта ми. Когато ме опознаеш по-добре, ще разбереш, че единственото ми истинско удоволствие е да харча пари.
Кети трябваше да се засмее одобрително, но и с известно съмнение.
— Това е добре — едва изрече тя, — стига да не пилеете излишно.
— Мила моя, ти си единственият човек, който би трябвало да знае, че пари, които се харчат за други, никога не са пропилени.