— Боже мой, минава 5 часа̀. Време е за чай. Дотук всичко вървеше по мое желание. Сега предоставям на теб. Кое място ще препоръчаш?
Кети без колебание спомена едно кафене, тъй като заведението беше не само най-приличното, но и с достъпни цени. Намираше се наблизо и те скоро се отзоваха на горния етаж в една светла, топла стая, изпълнена с весели гласове и с изглед към градините отсреща. По шотландски обичай масата беше вече отрупана със съблазнителни кейкове и козунаци, а в средата стоеше многоредна поставка с всички разновидности на онзи местен сладкиш, приготвен с мая и покрит с глазура и марципан, известен под името „френски кейк“. Мъри й подаде листа с менюто.
— Какво ще предложиш?
— Огладняхте ли? — запита Кети.
— Умирам от глад.
— И аз също — тя се усмихна сдържано. — Не сте забравили колко хубав е шотландският чай, нали?
— Наистина не съм. Най-ароматичният чай, който някога съм пил, беше в старата ви къща в Ардфилан.
— Е, в менюто има едно ястие, пържено филе от риба с магданозов сос. На вид не представлява нищо особено, но филето просто се топи в устата.
Мъри я погледна шеговито.
— Скъпо ли е?
Кети избухна в неудържим смях, толкова весел и спонтанен, че зарази и строгите единбургски граждани на съседните маси, които се усмихнаха в отговор.
— Ще струва само половин лира. И след като пръснахте толкова пари днес, по-добре ще бъде аз да платя.
Когато се нахраниха, те поседяха малко. Беше улучила. Яденето беше чудесно: препечен хляб с масло, силен чай и прясна риба, току-що хваната от морето. Вълнуващата разходка и съзнанието, че новите дрехи я правят хубава, предразположиха Кети да се отпусне и тя стана очарователна компаньонка, още повече, че Мъри бе открил в характера й наследствената черта на самовглъбеност, дори склонност към меланхолия. Беше доволен, че можа да я успокои и зарадва. И колко привлекателна изглеждаше тя в новия си елегантен костюм — беше така преобразена, че привличаше погледи на възхищение, които Мъри ясно долавяше, макар тя да не ги забелязваше. Да, мислеше той, като я наблюдаваше внимателно, Кети заслужава това, което възнамерявам да сторя за нея, и тя ще ми позволи да го сторя.
Когато се нахраниха, те поседяха за малко смълчани, след което Кети въздъхна със задоволство.
— Колко е неприятно, че този чудесен ден трябва да свърши. Но трябва да се върна, за да заместя в 7 часа̀ сестра Инграм.
— Наистина ли трябва? — възкликна той разочарован.
— Страхувам се, да.
— А аз се надявах да поостанем още и да отидем на театър. Няма ли да се съгласиш?
Тя наведе поглед, но след миг го погледна прямо.
— Сигурно много ще се учудите, мистър Мъри — исках да кажа Дейвид, — никога през живота си не съм ходила на театър. Когато беше жива мама, всяка година посещавахме концерта на хор „Орфей“ — „Спасителят“. Ходила съм и на концерта в Ашър Хол.
— А професионален театър — хубави пиеси, опера и други?
Кети поклати отрицателно глава с поглед, който дълбоко трогна Мъри.
— Но Кети, мила. Трудно ми е да понеса факта, че толкова много си пропуснала досега. Не си ли искала някога да отидеш на театър?
— Не. Наистина, не.
— А защо?
Тя замълча, като че ли се задълбочи във въпроса му. После рече просто.
— Мама не искаше да ходя. При това, мисля, че съм била премного заета… и вниманието ми е било заангажирано с други неща.
— Какво сериозно човече си ти.
— Не си ли се замислял в какви трудни времена живеем?
— Да — Мъри се принуди да признае. — Това е вярно.
Нейната способност да го изненадва изглеждаше неограничена. И колко непроницаема можеше да бъде понякога, когато сдържаността й се появеше в очите й. Все пак беше неизмеримо хубаво да откриеш толкова свежа, непорочна невинност в този век на морална деградация.
— Тогава да вървим, мила моя — каза нежно Мъри. — Ще те върна в къщи.
Той караше назад бавно в припадащия здрач, покрай малките градчета, разположени в падината на устието, където светлинните проблясваха една след друга срещу настъпващата нощ, и докато колата мъркаше тихо, той размишляваше за бъдещето. Чисто същество, мислеше си той, достойно за жертви. Въпреки нейната прелест и вродена интелигентност, Мъри бе принуден да признае, поради светското си образование, че Кети бе простовато, необразовано момиче, което не знае нищо за музиката, изкуството и литературата. Онази единствена картина в стаята й беше ужасна; няколко учебника и библията без съмнение можеха да й дадат някакво знание, но далеч недостатъчно и непълно. Бедното дете, навярно беше много трудолюбива и премного уморена, за да може да чете през нощта. Всичко трябваше да се промени. Кети трябваше да получи образование, да научи няколко езика, да следва в реномиран университет. Женева или Лозана ще бъдат подходящи, да слуша лекции по, да кажем, социология. Всичко това, заедно с една нова среда от културни и цивилизовани хора, ще й придаде тежест, ще изглади дребните й недостатъци и ще я направи съвършено изискана. Възпитанието й в известен смисъл бе причина за всичко — макар целомъдрено и строго — то бе несъмнено… хъм… ограничено. И тази фикс-идея с Уили, дори и безкористна, бе вредна и затова ще е необходимо да се премахне. Но на първо място Кети трябваше да напусне сегашната си работа. Вярно, че и тя намекна за евентуално напускане. За да я насърчи в тази насока, Мъри рече: