— Ще чуем цялата история за ловния излет на Леонора.
Застанала в позата на разказвач, Леонора им кимна с блестяща усмивка. Тя бе малка, жива брюнетка от Тесин, с червени смеещи се устни, енергични очи и блестящи зъби, която преди няколко години си бе пробила път към сърцето на Херман Шуц, най-богатия износител на сирене в Швейцария — едър, бледен, тежък мъж, който изглеждаше като че бе направен от своето собствено производство. Въпреки това, самата Леонора бе достойна за нежни чувства, дори само заради нейните разкошни и забавни приеми-празненства, които ставаха в нейната вила на един хълм над града в осветена от свещи, направена от червено дърво външна постройка, със стени, покрити с разкривени рогове на бозайници, между които летяха цели ята от птици, пляскаха с криле, кацаха и цвърчаха, докато Леонора с хартиена шапка разточително разсипваше борш, супа, гулаш, хайвер, резени сирене, пекинска патица, стакани с портвайн и друга екзотична храна, преди да започнат дивите и невероятни игри, които сама измисляше.
Мъри рядко чувстваше голяма нужда от бурните развлечения на Леонора и мисълта му блуждаеше, когато тя продължи да описва на френски език излета, от който тя и мъжът й се бяха току-що завърнали. Мъри бе смътно дочул, че Шуц, който на стари години се бе закалил като ловец, бе наел ловно поле май че някъде в Унгария. Обаче, както Леонора неспирно продължаваше да разказва, слухът му бе прикован от някои фрази и като напрегна рязко нервите си, той започна да се вслушва с вълнение. Тя не говореше за Унгария, а описваше една област от шотландската провинция с наименования, които изведнъж му се сториха познати. Невъзможно: сигурно беше сгрешил. И все пак, продължавайки да следи разказа, неговото напрегнато подозрение се засилваше. Сега тя говореше за шосето от устието на реката нагоре по хълма; за пейзажа на пустите поля, които се виждаха от върха, за реката, лъкатушеща между високите стени на канарите към езерото и за планината, извисяваща се над всичко това. Внезапно той почувства, че трепери, сърцето му се обърна и започна да бие силно. Господи, можеше ли някога да предположи, че това ще го върне назад така неочаквано. Защото тя бе назовала планината и реката, и езерото, а най-сетне и полето, което мъжът й бе взел под наем, и тези съвсем неочаквани думи пронизаха цялото му тяло като болезнен шок на срам и безпокойство.
Някой я питаше:
— Как стигнахте до това затънтено място?
— Пътувахме с най-фантастичната възможна железница — една теснолинейка с три влака дневно — до една божествена малка гаричка с такова симпатично име. Наричат я…
Той не можеше да понесе произнасянето на името, и все пак наистина го чу, и то го върна назад към още неизговореното, но най-неизбежното от всички имена. Той се обърна, промърмори някакво извинение и се отдалечи, за да открие изпадналия в чудесно настроение Стенч до себе си.
— Отиваш ли си вече, моето момче? Или не можеш да понасяш повече тези досадници?
Някак си успя да го разкара. Във фоайето го лъхна хладен въздух и го съживи, като подреди донякъде хаотичните му мисли. Не трябваше да се измъкне така и да остави мадам фон Алтисхофер да се връща сама. Трябваше да почака, да намери по-тих ъгъл — там, до колоната, близо до вратата. Но едва тръгнал да заеме новата си позиция, тя бе вече до него.
— Скъпи приятелю, вие сте болен. — Тя говореше със загриженост. — Видях ви как побледняхте.
— Наистина се чувствах твърде разстроен. — Той се усмихна с усилие. — Страшно задушно е вътре.