Това е моят ден, скъпи приятелю. Не е ли скучен и малко тъжен? Да, тъжен, защото ми липсвате Вие и Вашата очарователна компания. Нуждая се също от съвета Ви, защото един човек от Базел, някакъв Халик, иска да купи Зеебург. Нямам желание да се разделя с тази прекрасна къща, която знам, че и Вие харесвате, но обстоятелствата сега са много сложни. Затова пишете ми бързо, за да зная кога ще се върнете. Тъй като няма нищо, което да ме тегли към Шванзее, освен Вашето присъствие там, ще остана в Баден, докато ми отговорите.
Простете, че открих загрижеността си към Вас,
Мъри бавно сгъна писмото. Хубаво е, каза си той. Макар и с твърде надут стил, то бе писмо на благовъзпитана и забележителна жена, която му беше напълно предана. При нормални обстоятелства той би се трогнал, но сега, може би заради настроението, което бе добил от вчерашния ден, писмото остана без отговор. Зарадва се естествено, че тя му пише, поласка го и фактът, че й липсва, но не се породи обичайният му интерес към нейните занимания. И не преувеличаваше ли малко самотата си? Тя беше жена, която привличаше и обичаше компания. Скромният обед също събуди нотка на съмнение. Мъри знаеше добре, че тя беше гастрономка и обичаше вкусната храна. При последното си посещение в Баден бе донесла чудесна рецепта за супа от кестени. Тъй или иначе, той не бе разположен да пише днес. Щеше да я посъветва за Зеебург, но по-късно. Други неща се въртяха сега в главата му.
Беше почти обед, когато Мъри стана и започна да се облича лениво. Следобеда дъждът продължи. Позавъртя се из хотела, като се опита да заангажира мислите си с няколко стари списания, посветени главно на шотландския спорт и селското стопанство. После изведнъж го обзе желание да изкара колата и да отиде в Маркинч, но за момент размисли, че Кети няма да бъде там. Беше му казала, че трябва да иде в Далхейвън. Все пак той щеше да изпита удоволствието да мине покрай нейния прозорец. При тази глупост сам почувства, че се изчервява. Щеше да я види утре и трябваше да чака. Загледал с досада замъглените прозорци на гостната, той се надяваше времето да се оправи.
Но когато утрото дойде, дъждът не беше спрял, а небето изглеждаше непроницаемо от облаци. Въпреки това Мъри се чувстваше бодър и като изкара колата от гаража на хотела, потегли към Маркинч, карайки между пропитите от влагата и дъжда стени от жив плет.
Когато пристигна, Кети бе привършила сутрешната работа. Тя заключи аптеката и с черната си чанта в ръце седна до него.
— Добро утро — поздрави я той, изпълнен от приятното чувство, че я вижда отново. — Или по-скоро, какво утро! Радвам се, че ще те закарам днес с колата. Да не се мъчиш с колело в този дъжд.
— Нямам нищо против велосипедите — отвърна тя, — нито против дъжда.
Тонът на забележката й го изненада леко, но той се задоволи да каже без да коментира:
— Тъй или иначе, аз съм изцяло на твое разположение. Къде отиваме?
— Към Финдън. Не ти обещавам красива природа. Земята е чиста глина. А Финдън е бедно селце, построено до едни тухларни работилници, които дълго бяха затворени, а сега отново почнаха да работят.
— Е, този ден не е отреден да се възхищаваме на природата — каза Мъри приветливо и като я попита кой път трябва да поеме, потегли за селото.
Докато пътуваха, Кети беше необичайно тиха. Мъри започна да мисли, че има известна резервираност в държането й. Не точно студенина, но като че бе изгубила тоя повишен и отзивчив дух, който бе проявила през деня в Единбург. Там Мъри почувства пулса на едно взаимно разбирателство. След като я погледна няколко пъти изкосо, той каза:
— Изглеждаш уморена. И наистина, загубила си обичайния си бодър вид. Работила си непосилно.
— Обичам тежката работа — отговори Кети със съшия странен, по-скоро напрегнат тон. — Имах твърде много сериозни случаи.
— Това потвърждава, че си се преуморила. Побледняла си. — Той замълча. — Време е да вземеш останалата част от отпуската си.
— В това време?
— Още по-важна причина за теб да напуснеш.
Кети не отговори. И защо не поглеждаше към него? Той почака няколко мига, после каза:
— Какво се е случило, Кети? Обидил ли съм те с нещо?
Свежото й младо лице се покри със силна руменина.
— Не, не — отвърна тя бързо. — Моля те, не мисли така. Съвсем далеч си от истината. То е… вероятно просто не съм в настроение.