— Да, много — отговори Кети с неподправена искреност. — Никога не съм срещала човек, който да ми е направил такова… такова впечатление.
— Благодаря, мила Кети. Сега свободно мога да ти кажа с всичката скромност, която изобщо съществува, че съм доста състоятелен. Съжалявам, че не мога да го кажа по-меко, защото всъщност аз съм печално и жестоко богат — нещо, за което никога не съм бил по-благодарен, отколкото в този момент, тъй като така ще бъда улеснен да сторя за теб това, което съм намислил. Не, моля те — Мъри дигна ръка отново, — позволи ми да свърша. — След кратко мълчание и с още по-сериозен тон, той продължи: — Аз съм самотен човек, Кети. Женитбата ми беше нещастна… хм, по-смело казано, трагедия. Моята нещастна съпруга с години стоя в психиатрията и там умря. Нямам деца, ето като теб, да заангажират вниманието ми. Работил съм упорито през целия си живот. Сега, докато е рано, се оттеглих с предостатъчно свободно време и повече материално състояние на разположение, отколкото се нуждая или заслужавам. — Мъри отново спря. — Казах ти вече, че съм много задължен на твоето семейство. Не ме питай за какво. Защото ще ми напомниш моята позорна и неблагодарна младост. Това, което искам да кажа е, че трябва да изплатя този дълг и смятам да го направя чрез грижите си за теб. Да те измъкна от тази жалка среда и те въведа в подходяща обстановка, като ти дам всичко, което заслужаваш. Запълнен, богат, идеен живот. Разбира се, не суетен, защото твоите алтруистични идеали ти ще можеш да приложиш с моята подкрепа и с моите богатства, с които ще разполагаш.
Докато Мъри говореше, Кети го гледаше с нарастващо вълнение и когато свърши, тя наведе очи, за момент замълча и накрая каза:
— Много си мил. Но това е невъзможно.
— Невъзможно?
Тя поклати глава.
— Защо? — попита той умишлено.
Отново настъпи тишина.
— Ти вероятно си забравил… но още първия ден аз ти казах, че ще напусна работата си в замяна на нещо по-добро. В края на другия месец заминавам за Ангола… да работя с вуйчо Уили в мисията.
— О, не — възкликна Мъри с висок, уплашен глас.
— Да, заминавам! — Тя го погледна леко усмихната и погледите им се срещнаха. — Вуйчо Уили се връща на 7-ми другия месец да ме вземе, а на 28-ми ще отлетим заедно.
Мъри попита почти глупаво:
— И колко време мислиш да останеш там?
— Оставам завинаги — отвърна просто тя. — Вчера подадох молбата си до главния лекар за напускане на работа.
В стаята настъпи дълго затишие. Тя заминава — пресмяташе бързо Мъри — след пет седмици. Новината го срази, унищожи надеждите му и доведе плановете му до фатално разрешение, но той не можа и не би могъл да приеме това. Проектите му за бъдещето, така добре обмислени и засягащи не само нея, но и самия него, го бяха завладели вече извънредно силно. Кети трябваше да бъде неговата мисия в живота. Не можеше да има нищо по-глупаво от това диво желание за саможертва в пущинаците на тропическата джунгла. И това желание трябваше да спъне неговите планове? Никога! Никога! Но благоразумието му отново се възвърна. Мъри се опасяваше, че ако й се противопостави открито, рискуваше да разруши връзката помежду им. Трябваше да предостави на времето и щастливата случайност да променят решението й. Когато проговори отново, гласът му беше спокоен, с нотка на истинско съжаление.
— Жестоко съм разочарован, Кети, това наистина е удар. Но аз разбирам колко силно и колко дълбоко е пропило сърцето ти това желание.
Кети се беше приготвила за съпротива. При кроткото съгласие на Мъри очите й светнаха.
— Ти ме разбираш така добре.
— И ще ти помогна! — Мисълта като че го съживи. — Уили ще получи подарък за мисията — и то хубав подарък — със следната поща. Трябва само да ми дадеш адреса му.
— О, разбира се. Как да ти благодаря!
— Но това е само начало, моя мила. Не ти ли казах колко много неща желая да направя за теб? И бъдещето ще го потвърди. А за подаръка — нека да помисля. Кога каза, че ще се върне Уили?
— След около две седмици. А три седмици след това ще пътуваме обратно.
Мъри замълча и сключи замислено вежди.
— Струва ми се, че се сетих — рече най-после той. — Тъй като ще отпътуваш така неочаквано и така скоро, мисля, че би могла да отделиш малко от останалото си време за мен. Нещо повече, безпокоя се за твоето здраве. Ти си съвсем отпаднала и за да се справиш с непосилната работа в тропическата жега, полага ти се ваканция или най-малкото почивка. Така че предполагам съвсем скромно да вземеш двуседмичния си отпуск, който все още ти дължат, и да го прекараш в моя дом в планините. Когато се върне, Уили ще ни намери там. И дори да сте възпрепятствани да останете повече, това ще бъде най-щастливата среща на света.