— Вероятно вкусна, обикновена, но питателна храна.
Когато отново го погледна с вече зачервени бузи, Мъри трябваше да отстъпи.
— Да тръгваме тогава. Ще рискуваме заедно.
Той не можеше да й откаже нищо, въпреки че предчувствията му излязоха повече от верни — една гола маса на дървени магарета, евтини прибори и неизбежният шницел по виенски, жилав и доста безвкусен, с който пиха ябълков сок. Въпреки всичко Кети не изглеждаше разочарована — напротив, беше й приятно и затова накрая и Мъри весело се примири.
След като се нахраниха, поседяха малко, защото Кети беше все още пленена от гледката. После, към два часа̀, се върнаха в колата и се упътиха за Шьонбрун.
Това беше необикновеното изживяване, което Мъри беше обещал пред себе си, понеже като човек, който твърдо се противопоставя на архитектурните ужаси на модерния век, той имаше романтично влечение към импозантния от осемнайсети век летен дворец на Мария-Тереза и великолепния парк, който го обграждаше и който беше направен по старинен френски маниер. При това ролята на чичероне му беше приятна. Веднага щом преминаха масивната желязна порта, Мъри се постара да бъде интересен и тъй като беше подготвен, той има̀ голям успех. Докато се разхождаха из огромните барокови стаи, Мъри пресъздаваше картината на императорския двор, целия му разкош и величие. Описа набързо в общи черти живота на Мария-Тереза: от необичайно сериозното малко момиче — Мъри спря пред портрета й на шестгодишна възраст — в дългата рокля от син и златен брокат, копирана от една модерна виенска дама, която, виждайки баща си в парадно облекло, извикала за развлечение на всички придворни: „О, какъв хубав татко! Ела тук, татко, и ми позволи да ти се възхищавам“ — от онова прелестно дете, до жената със силна и благородна осанка, централна фигура в политиката на Европа, покровителката на изкуствата и майка на пет сина и единадесет дъщери, която, запитана на смъртното си легло, дали страда много (както наистина е било), тя изрекла спокойно последните си думи:
— Чувствам се достатъчно добре, за да умра.
Времето мина незабелязано. Мъри никога не беше давал воля на чувствата си с такъв драматичен жар. И двамата бяха изненадани, когато откриха, че беше вече шест часа̀ и почваше да се мръква. Те излязоха навън.
— Милостиви боже — извика Мъри и се извини. — Разкарвах те и ти бърборих, а то се стъмнило; и което е още по-лошо, пропуснахме времето за чай. А това е непростимо за Австрия, където чаените сладкиши са толкова забележителни.
— За нищо не бих пропуснала това, което видях тук — каза Кети бързо. — Ти знаеш толкова неща и правиш всичко да изглежда живо.
Очевидно Мъри й беше дал достатъчно материал да мисли, защото на връщане към хотела, след кратко мълчание, Кети отбеляза:
— Привилегированите класи по онова време сигурно са живеели разкошно. Но какъв е бил животът на обикновените хора?
— Не съвсем привлекателен — засмя се той. — Казват, че във Виена повече от тридесет хиляди семейства са живеели в не повече от една стая, а при положение, че стаята се случи по-голяма, са се смествали и две семейства — разделяли я с въже.
— Колко ужасно! — каза Кети с болка.
— Да — съгласи се Мъри спокойно, — не им е било лесно на бедните в онази епоха.
— И сега — продължи тя — забелязах, че има бедни хора. Като излязохме, боси деца просеха на улицата…
— Във Виена винаги е имало и винаги ще има просяци. Но Виена е градът на любовта, смеха и песните. И просяците са много щастливи.
— Чудя се — рече бавно тя — могат ли хората да бъдат щастливи, когато са гладни. Говорих с жената, която дойде да почисти стаята ми тази сутрин — тя говори английски много добре. Вдовица с четири малки деца. Мъжът й убили при някакъв бунт по време на окупацията. Мога да ти кажа, че тази жена жестоко се бори с високите цени само и само децата й да не умрат от глад.
— Това не звучи ли като обикновен лош разказ?
— Не, Дейвид, тя е скромна, дребничка и напълно искрена женица.
— Тогава трябваше да й дадеш малко от твоите джобни пари.
— О, дадох й.
Възторженото й възклицание го накара да я погледне отстрани. След като напуснаха летището, за да разполага с пари за дребни разходи, Мъри беше натъпкал в кесията й пачка с банкноти — вероятно към 1500 австрийски шилинга, сума, възлизаща на 20 лири стерлинги.
— Колко пари й даде?
Кети го погледна някак плахо.
— Всичките.
— О, не бива, Кети — после избухна в смях. — Каква малка добродетелка си ти! Разделяш се с цялото си богатство без да мислиш.
— Сигурна съм, че с тези пари тя ще задоволи най-крещящите си нужди.
— Е, щом това те радва, то радва и мен — рече той, продължавайки да се забавлява. — Във Виена човек трябва да бъде по-свободен и малко завеян. Кети, толкова обичам този град, че ми става болно, като гледам колко бързо се променя обликът му. Сега трябва целия да го обходиш, защото след много кратко време ще бъде напълно разрушен, както толкова красиви места по света. Погледни само този ужас надясно от тебе. — Минаваха край висока нова жилищна постройка за работници. — Този безобразен кошмар от стомана и бетон, изпълнен със стотици малки стаички, тесни като кучешки колибки, е изместил една чудна стара къща в стил барок, един малък дворец, който унищожиха преди дванадесет месеца, за да лепнат този стърчащ затвор.