Колко идилично би било едно такова съществувание при по-нормални обстоятелства. Но, уви, под фалшивата сдържаност Мъри чувстваше непоносимо напрежение на нервите, едно мъчително усещане на победен и изгубил всичко човек. Той беше вложил цялото си обаяние и хитрост, за да я отклони от намерението й да замине. Но не успя. И убедителност, и доводи останаха без последствие. А времето летеше — в същност беше отлетяло. Кети трябваше да замине три дни след пристигането на Уили.
Мъри беше не само огорчен, но и слисан от упоритостта в едно толкова младо и неопитно момиче. Не че тя не го обичаше. Във всеки час от деня той виждаше нейното страдание, породено от постоянното потискане на естествените й желания. Сега, когато той случайно докосна ръката й, подавайки на масата чиния с храна, трепетът, който премина през нея, можеше физически да се долови. А колко често, когато Кети мислеше, че не я виждат, Мъри я изненадваше, че го гледа с поглед, изпълнен с копнеж и неутолена жажда на сърцето.
Една сутрин, въпреки че посетители не идваха, Мъри почувства, че трябва да я запознае с двете си малки приятелчета, децата на собственика на кея. Той извика Ханс и Сузи, представи ги и им даде черешов кейк и оранжада. След това и четиримата излязоха в градината да направят снежен човек от снега, навян върху дебелия ствол на дървото на Юда. Под твърдата кора снегът беше мек и ставаше за целта. Мъри отвърза люлката, която беше сложил за тях миналото лято, да не им пречи. Колко много се смяха дечицата. Какви радостни викове, зачервени бузки и искрящи очички. Наблюдавайки ги, Мъри каза почти рязко.
— Не би ли искала да имаш като тези деца?
Кети се изчерви, после побледня, като че ли от внезапна болка.
— Прелестни са — избягна тя въпроса, — така напълно естествени и чисти.
Защо, защо, защо трябваше тя да се отказва от неговата любов, от децата, които той можеше да й даде и от всичките огромни облаги на неговото богатство и обществено положение? А при това, какво би могъл да предложи изборът й? Същият този следобед, когато правеха любимата си разходка по високото било на Ризентал, Мъри непрекъснато си задаваше тези въпроси дълбоко замислен, изпаднал в безнадеждно отчаяние, породено за първи път от внезапното хрумване, че трябва да признае, че има нещо друго, нещо, което тя крие от него. И макар че бяха решили да не се говори повече по този въпрос, той не можа да се сдържи и каза, както вървяха по стръмната пътечка между покритите със сребърен прашец борове.
— Скъпа Кети, нямам желание да отварям отново нашата рана, но това ще помогне да… да успокоя моята болка, ако само разбера напълно твоите подбуди. Наистина ли ще ме оставиш главно поради това, че си дала клетва?
— Отчасти причината е тази — отвърна Кети, като вървеше с наведена глава. — Но има и друга причина.
— Каква друга?
— Както ти казах, заради това, което вярвам, че се изисква от всички нас. Живеем в ужасна епоха, Дейвид. Просто като че съдбата ни тегли към самоунищожение — морално и физическо. Под това външно спокойствие всички ние сме силно изплашени. Дори хората се отдалечават от бога. Никога не ще се преборим, докато всички, всеки отделен човек не направи нещо за този свят, не допринесе своя дял, колкото и скромен да е той. О, не претендирам да съм умна, но колко ясно е това, което вуйчо Уили казва — трябва да докажем, че любовта е по-силна от омразата — да докажем, че смелостта, саможертвата и най-вече милосърдието могат да победят жестокостта, егоизма и страха.
В своето съзнание Мъри изобщо беше заличил всяка мисъл за състоянието на света, освен вътрешното признание, че светът ще го надживее. Но все таки тази нейна искрена запаленост му направи впечатление, а и кой не би се повлиял от такава откровеност.
— Значи, заради твоето убеждение, за… за дълг и милосърдие, ти се обричаш на един живот, изпълнен с лишения и нищета.