Глава XII
Когато Кети си отиде, Мъри постоя няколко минути, заслушан в нейните леки движения в горната стая. После плъзна големите плочи в техните блестящи опаковки, като автомат, и ги постави обратно в кутията. Отвори наполовина един от трите високи прозореца и впери поглед през терасата в тъмнината на нощта. Снегът, който беше почнал да се сипе на ситни снежинки, падаше равномерно, спокойно, мълчаливо, замрежвайки въздуха с големи трупащи парцали. Градината вече беше цялата покрита, нищо не се виждаше в далечината. Животът като че беше замрял. Никакви звукове не нарушаваха неестествената тишина, само самотният стон на гребло налучкваше пътя си през скритото езеро и слабият вой на вятъра, отпърво неуловим, но постепенно все по-силен. Мъри добре познаваше този вятър, който идваше от планините с внезапна сила, и всичките му сетива предусетиха голяма буря. След пет минути, както беше предвидил, вятърът вече застена около къщата, нахвърли се върху керемидите на покрива и капаците на прозорците започнаха зловещо да скърцат. Въздухът стана по-студен и се изпълни с вихрушка от снежинки, примесени с лед. Те падаха все по-остро ведно с парчетата град и големите пихтиести маси сняг. Дърветата невидими, но стенещи, започнаха онзи познат безумен фанданго18, на който Мъри, като прибавяше Берлиоз към вихъра, така често се беше възхищавал за свое собствено удоволствие.
Но душевният му мир беше твърде разклатен, за да мисли за Берлиоз. Вагнер би бил по-подходящ, размишляваше Мъри мрачно. Нещо например като „Ездата на Валкюрите“, но нямаше желание за нищо, трябваше само да мисли за съдбоносното решение, което му предстоеше, и за Кети. Той затвори прозореца, дръпна пискюла на шнура, който издърпваше подплатените с бледорозово пердета, и се чудеше дали тя спи, или бурята е прекъснала съня й. Той си я представяше горе легнала, сама, заслушана с широко отворени очи в суровата дисхармония на нощта. Ако само можеше да отиде при нея. Но, разбира се, подобна мисъл беше изключена. Господи, колко развълнуван беше той. Трябваше да се успокои, да избистри съзнанието си. Взе една книга от полиците — нова биография на лорд Карзън — и се тръшна в едно кресло. Но не можеше да се съсредоточи, не можеше да чете дори Карзън, човек, когото Мъри обожаваше и беше всъщност несъзнателно избрал като пример. Вниманието му не беше в книгата, думите бягаха в безсмислени фрази. Той стана и погледна към високия стенен часовник „Томпион“: само десет и половина, извънредно рано, за да спи, а и нямаше да заспи, не, никога. В гостната стая Мъри започна да се разхожда напред-назад с наведена глава, без дори да хвърли поглед към картините си, които в миналото му бяха така често утеха. Почувства, че целият ужасно гори, подтисна необикновеното си желание да излезе вън на потъналата в сняг тераса и затова се упъти към килера да намали термостата. Нищо не се чуваше от кухнята. Артуро и Елена се бяха прибрали по стаите си. Даже и те напоследък проявяваха признаци на безпокойство, като че тревожно очакваха някакво известие. Върна се в приемната и тъкмо се канеше да продължи разходката си из стаята, когато се застави сам да спре и да се изправи лице с лице със същността на своя проблем.
При наличието на свършения факт, а именно, заминаването на Кети, на него му оставаше само един начин на действие. Макар че упорито избягваше да мисли за крайната развръзка, Мъри разбра изведнъж, че от самото начало, когато за първи път я видя в двора на църквата в Маркинч, краят беше неизбежен; беше част от неговата съдба. Това беше преследващата го потребност да направи живота си полезен, и тази потребност го беше върнала в неговата родна земя.
Сега Кети предлагаше именно възможността, която Мъри търсеше. А наред с възможността, и обаянието на своята любов. Как можеше да й откаже. Тя беше станала за него абсолютна необходимост. Ако би я загубил от колебание или глупост, животът му би бил невъзможен, непоносим. Не беше ли научил този урок от своята печална младежка грешка? Той трябва да я придружи до Куибу и да се отдаде напълно на работата, която му беше предопределена. И защо не? Това беше великолепна работа. Мъри искрено искаше Кети да го направи човек. Той щеше да стане човек. Не беше съвсем късно. Не беше невъзможно. И други бяха намирали това спасително решение и то по начин, сходен с неговия. Мъри беше чел за тях, изтерзани хора в свещени мъки, които откриват себе си в необикновена напрегната обстановка, най-често в тропиците, и то когато са душевно потиснати.